Докато такива старци като мен са фермери, едва ли ще развием животновъдството, доброто на ТКЗС-то беше, че ни прогони от село
Борис Иванов
80-годишният инженер-лесовъд от Кресна Борис Иванов
- Г-н Иванов, след пенсионирането забравихте ли инженерството по лесовъдство и ландшафт?
- Не съм, а и да искам, не бих могъл, че това е било и смисъл на живота ми. Природата и да съм сред нея за мен е начин на живот, тези неща са част от същността ми. От рождение съм в гората, все по долове и ридове. Никога не съм се чувствал изолиран от природата. В моя живот е имало и уволнения, и назначения, имало е и много неволи, но никога думата “стрес” не ме е достигала, защото край мен винаги е стоял един от най-добрите лекари в света и при това безплатен - природата. Цял живот дървета, треви, цветя и билки, буйни поточета и горди скалисти чукари са ми били другари и почти целият ми живот е свързан с пиринските горди потайности. Природата и аз сме във взаимно уважение, да не кажа и любов.
- Как се роди тази взаимност?
- Още от времето на детството. Роден съм в Клетище, махала на село Влахи. Намира се на повече от 1100 м надморска височина. Пирински висини, гори, поляни, облитани от какви ли не птици, места, навестявани от мечки и вълци, от диви прасета, сърни. И сред тази горска приказка в малки бедняшки къщурки сред зимни стихии и летни суши, далече от цивилизован свят, след слънцето ползващи единствено светлина от запалена борина, живеехме 200 души. Въздухът - кристализиран от чистотата, няма мирис на бензин, че колите гърмяха някъде на 15 км далече край Струма. Живот примитивен, приравнен с този почти на животните, но иначе чист, скромен и все желан. Някои сега хулят учредяването на кооперативните стопанства. Аз обаче съм на другия полюс. За мен ТКЗС отвори очи и души на планинците за друг живот. ТКЗС им взе животните и нивите и ги направи пролетарии, хора почти без собственост, и те се освободиха от това си богатство като от ярем. Поседяха в Клетище и нашенци няколко години като кооператори и тъй като тук вече почти нищо не ги задържаше, хванаха друмища към Кресна, Благоевград, Сандански, където си вдигнаха къщи и заживяха като нови хора.
- И с Вашето семейство ли се случи това?
- Да, и мисля, че за добро. Все си мисля, ако живеехме още в Клетище, най-много аз и братята ми говедари и овчари да бяхме станали. Нашите слязоха в Кресна. Промениха се работите. Аз завърших някои училища, брат ми Йордан се хвана с ветеринарството, та достигна до началник на Националната ветеринарномедицинска служба и сега е професор.
- Сега Клетище е без нито един жител. Това не Ви ли навява тъга?
- Има такива моменти. Тъжно е да се гледат порутени зидове, пътеки, обрасли в буренак, разхлопани врати, които не очакват никого. Но така е в света - на едно място се ражда, на друго се умира.
- Бил сте и военен. Не Ви ли харесва професията?
- Напротив, добре ми беше. След завършване на НВУ “Георги Димитров” служих и достигнах до чин капитан. Хвана ме съкращението през 1955 година. Тогава 18 000 души напуснахме казармите. Това стана по времето на Никита Хрушчов, когато се подписа в Женева споразумение за намаляване числеността на войските. Свалих военната униформа и станах инженер-лесовъд. Върнах се в природата, в гората. Започнах работа по специалността в ДГС - Петрич, а след това в ДГС - Сандански, служих и като инспектор към РИОСВ - Благоевград по опазване природата по долината на Струма. Връщането в природата потвърди у мен верността на поговорката “В каквото се обучил - това и научил”.
- Сега като пенсионер се грижите за своята ферма от 53 глави крави и телета и сте почти винаги сам из тези пирински висоти. Не сте ли самотник?
- Чувствам се и казвам направо, че никак не обичам да съм самотник. Често се хващам да приказвам я с някое прелитащо соколе, я с облаче, чучнало се над Вихрен. Приказвам си с моите живинки. Често ми идват на уста и редове от стихотворение на Людмил Стоянов, в което се казва: “Не, не мога без хора, без звъна на човешката реч, там, гдето двама в полето говорят, техен брат съм и аз отдалеч”, и си мисля, че за мен го е писал.
- Как се захванахте с фермерството?
- Ами веднага след пенсионирането ми през 1989 г. Не можех да скръстя ръце и да обикалям кафенетата. В такава обстановка не ми достига въздух. Преустроих в Клетище част от бащината къща, създадох и друга база. Първо купих две крави от Захари Петров в Ощава. Те родиха телета, после и телетата станаха крави, и те родиха. Така бройките взеха да растат. В различните години бяха в различни състав, но сега са 53 глави, от които 25 са крави, а другите са тяхна челяд.
- На 80 години сте вече, не Ви ли е трудно?
- Трудно ли? Да, много трудно, че силите бягат. През лятото идват да ми помагат жената и синът, но през зимата съм си сам из тази пустош. Да имаш животни не е като да имаш автомобил. Автомобилът, ако не ти трябва, стои си и няма грижи, ама животните искат сутрин да ги нахраниш, да ги изведеш на паша, вечер да ги върнеш, пак да ги подсилиш с храница. Те се и разболяват. И най-важното - за грижите по тях няма празничен ден, няма отпуск. Да не кажа голяма дума, ама край стоката и доктор станах. Сам бия инжекции, давам хапове, израждам телета. Ама и как иначе, та кой ветеринар ще дойде да губи ден. Много работи научих и от брат ми Данчо, професора.
- Какво произвеждате във фермата?
- Мляко не добивам, че е за телетата, пък и няма кой да дои. Продавам, кажи-речи, само мъжките телета. Някога ги давах на предприятие “Родопа”, а сега - на частни купувачи.
- Член сте на Сдружението на животновъдите в Кресна. Има ли някаква полза от това?
- Да, член съм, но лично за мен полза още не съм видял. То сдружението е главно да ни информира какво-що да се прави при кандидатстване за помощи по разните програми, но всеки знае, че досега тези неща не ставаха лесно и не бяха за всекиго. Дано обаче нещата се променят. То бедата идва от това, че държавата си няма политика към фермерството. Ние, фермерите, сме без защита, никога не ни осигурява дори пазар. А носим и щети, че ни нападат мечки, вълци. Само през тази година мечки ми унищожиха 3 крави и юници, а откакто имам ферма, са взели над 30 животни. Нападат и вълците, а случва се дори и през деня. Веднъж пет обградиха едно теле и едва го спасих.
- Случват Ви се, значи, и срещи с тези хищници?
- О, често. За една година видях 7 пъти мечка. Имаше една черна, две кафяви, другите жълтеникави. Това стана на Горна Баба, после на Георгийца, на Бойчовец. Мечката е страшна на вид, ама иначе е грижовна майка - поне това съм видял, когато е с мечета.
- Нападали ли са Ви хищници?
- Вълци не, че те бягат. През 1955 г. ми излезе на три метра яка мечка. Беше при Бенгюзовата воденица. Взе да ме плюе, да хвърля треволяци и съчки по мен. Имаше мече, то побягна и тя хвана друм по него. Пак така отблизо ми се изправи мечка в м. Камен плет. Зариваше с пръст и треволяк убита от нея овца. Като ме видя, взе да ме плюе. И тя беше с мече. Хвърлих камък, той се търкулна към мечето и то побягна, а мечката като видя мечето си да бяга, и тя хукна по него.
- Изпитвате ли страх при подобни срещи?
- Всеки човек се страхува. Познавам обаче характера на животните и знам, че без причина няма да бъда нападнат. Разбрал съм и друго - като ходя с пушка, никаква живинка от този род не се мярка пред очите ми. Сигурно имат някакъв усет и се крият. Приятни срещи са обаче стадата от кози и сърни. По скалите в природната забележителност Орлите под седловината Кончето съм броил стадо до 70 диви кози. Но това бе преди време, сега и 7 трудно ще видя. Често съм се любувал на сърни. Боже, колко мили живинки са!
- Какво би могла да направи държавата за фермерството?
- Много. Първо да прогони такива като мен, на по 80 години, че сме без перспективи.
- И как да ги прогони?
- Като направи фермерството уважавана професия, та да бъде подета от млади хора. Вземат ли младите това в ръцете си, те ще намерят начин да направят много повече и такива като мен ще са извън конкуренцията.
- Вашата лична перспектива?
- Като клекна още малко под годините, и ще е ликвидиране на фермата.
- Как с справяте с изхранването на животните?
- Имам ливада на бащини земи. Кося сено. Взех си преди години косачка “Хускварна”, но ми я откраднаха. Купих втора, но малко е дефектна, та си взех и една немска, “Щил”, отлична машинка. Имам наети 160 дка пасища от общината, 500 дка от НП “Пирин”, ползвам и пасища на ДГС - Кресна. Плащам си за това.
- Като стар еколог, а и като лесовъд как оценявате грижите за Пирин планина?
- Според мен се допуска много бракониерство. И в сеч на гори, и в отстрелване на животни. Охранителите трябва да бъдат снабдени с повече наблюдателна техника, че бракониерите обикновено са опитни ловци и не се дават лесно.
- Споменахте за пушка. Ловец ли сте?
- Да, от 1966 г. Имам отстреляни десетина глигана, повече зайци. Имам трофей - големи глиги, които са ходили на изложение в Пловдив.
- Според Вас животните имат ли душа?
- Разбира се. И са много умни. Те всичко знаят, проявяват разбиране кога и къде да ходят, кога да се върнат, познават ще се влоши ли времето. Ще разкажа една случка:
Една крава на 2 години още се заплодила тайно и взема да ражда, ама сама не може. Помогнах й. Аз чистя теленцето, а тя тъпче около мен и гледа да не ме настъпи и се умилква, като, аха, дори да ме целуне.
- Какво правите в свободното си време?
- Малко го имам. Имам ли го, чета. Предпочитам романи. Допадат ми много Николай Хайтов и Димитър Талев. Перата за природата им са вдъхновени от самия Бог. Лично се запознах с Димитър Талев. Беше през 1960 година. Тогава бях секретар на Македонското младежко дружество “Димитър Благоев” в Шумен. Изпратиха ме делегат на международна конференция в София с участие на представители и от Вардарско, Пиринско и Егейско. Мен ме сложиха в ръководството на трибуната. Този, който седеше до мен, ме попита кой съм и откъде съм. Казах му, че съм по рождение от Пиринска Македония. Тогава той си подаде десницата, ръкувахме се и ми каза: “Димитър Талев”, чиито романи вече бях чел и ми беше по сърце писаното в тях.
Нарушението, на която и да е точка от горните правила ще се смята за основание коментарът да бъде скрит. При системно нарушаване на правилата достъпът на потребителя ще бъде органичен.