Докато гощавах безплатно, приятелите се избиваха да идват

Даниела Иванова и съпругът й Боби са софиянци, но преди няколко години зарязват апартамента си в столицата, бизнеса, прехвърлят дъщеря си от тамошната Математическа гимназия в благоевградската и се заселват в Брежани, община Симитли, откъдето е бащата на Даниела. За 3 години с много труд, въображение и постоянство Иванови успяват да превърнат старите и порутени помещения на една от брежанските къщурки в атрактивна къща за гости - с модерни спални, луксозни бани, огромна трапезария с люлееща се под тавана цедилка и много и различни предмети от бита на хората на Брежани. Наричат вилата “Спасителна”.

- Дани, какво те върна в село Брежани?

- От много, много отдавна ни влечеше все насам. Имаме роднини и по другите краища на страната, но винаги сме предпочитали да идваме в Брежани, особено мъжът ми. Тук, при роднините на моя баща, се чувстваме прекрасно. И когато съвсем случайно разбрахме, че тази къща се продава, пак благодарение на близките ни, участвахме в търга и я спечелихме. Въобще не му мислихме. Толкова много се радвахме, че най-накрая си имаме къща с двор. Когато я купихме, не ни е и хрумвало да правим бизнес от това. Започнахме на майтап - направихме си една-две стаички, за да има къде да си посрещаме гостите, да има къде да седнем, да хапнем и пийнем. Беше много романтично, още повече че нямаше и ток. И първата Нова година дори я посрещнахме на газени лампи. И тогава се роди идеята да направим нещо грандиозно, защото бяхме в една стая шест човека на печка, без ток. А къщата - грамадна, триста квадрата! За какво ни е толкова огромна? Ние знаехме, че за лични нужди никога няма да я направим, пък и за какво ни са на нас 12 стаи? И решихме да направим къща за гости с хотел и трапезария.

- Взели сте решение точно когато световната криза настъпваше, нямахте ли някакви задръжки?

- Много мислихме, много. Особено за детето, което тогава беше на 15 години и учеше в Математическата гимназия в София. Как ще я накараме да заживее на село, как ще й се отрази тази смяна на стереотипа на живот? Ами работата? Аз работех във фризьорски салон 10-12 години, това означаваше да загубя всичките си клиенти! И моят мъж губеше работата си, беше търговски представител с много добра заплата, уважаван, с позиция. Но в крайна сметка решихме се, напуснахме, дойдохме и започнахме.

- С кредити ли?

- Разбира се. Взехме първия кредит, но парите не стигнаха. Дойде кризата и две години стояхме и “лапахме мухите”. Наистина, от банка на банка, от фондация на фондация, къде ли не ходихме да търсим помощ, какви ли не връзки използвахме, тук-таме намирахме пари от приятели, но винаги крайно недостатъчно. Не можехме да оставим покрива наполовина, защото свършваха парите... Дограмата беше направена, а ние не можехме да си я платим. Ех, си казвах, един път да завършим.

- Как изплувахте?

- Един гаранционен фонд се появи, макар и с ужасни лихви. И въпреки че нямахме право, отпуснаха ни кредита с една година гратисен период. Доста ни устройваше, защото плащахме по двеста, вместо по деветстотин лева месечно. И си мислех, само да завършим, завършим ли - всичко ще е наред. Имахме много приятели, които постоянно се обаждаха и казваха: Хайде, готови ли сте да идваме! Това ни обнадеждаваше много. Завършихме строежа и аз започнах да звъня: Хайде, готово е, идвайте! И... изведнъж приятелите ги няма! Ама много студено, ама много топло, ама пари нямат... А аз настоявам: Като вие не можете, нямате ли приятели, за да дойдат те? Моят мъж има 30 колеги и нито един не дойде. Просто българите разсъждаваме много странно: напук няма да дойде, защото може да спечелим.

- Вероятно обаче сте имали много приятели, докато е било безплатно “гостуването”?

- О, да - десетки. Всичките ни приятели преди идваха, защото ние си давахме спалнята, почиваха си, ядене, пиене, всеки си беше загубил ума и дума от готината безплатна почивка, която им предоставяхме, но за “Къщата за гости” голяма част от тях вече нямат интерес.

- Как си търсиш клиенти?

- Както дойде. Непрекъснато мисля за кредитите и това ужасно ме стресира, живея от дата до дата. Разчитах най-вече на приятелите, но, както ти казах, това не проработи. И съвсем обезверена, така, по домашна рокля, отидох на Кресненското ханче при шефа на рафтинга. И му казах: Добър ден. Аз съм собственик на къща за гости на 6 км от рафтинга. Искате ли да спечелим? Вие да ми пращате гости и аз да ви пращам рафтингуващи. Разбрахме се с две думи и нямах много очаквания, но след един ден ми звънна едно момче и ми поръча за уикенда всички стаи. Уточнихме по телефона менюто и разбрах, че са хевиметълисти. Косата ми настръхна. Представях си къщата ми в какво състояние ще бъде, след като си тръгнат. Нищо подобно. Възпитани, пият бира - тихо, скромно, невероятно. Като всички млади хора харесаха всичко, което им приготвих, а на сутринта 15 човека изядоха 60 палачинки и 30 пържени филийки. На следващия ден, като си заминаха, веднага звъни втора група, явно препоръчани от предишната. Те пък - чалгаджии. И ми поръчват същото ядене. Искаме топлата питка, качамак, същия сладкиш. Те бяха пълна противоположност на метълистите. Трапезарията плуваше в разкъсани парченца салфетки, изпиха много алкохол, но младежите си тръгнаха доволни. Много се радвам на децата, защото те са искрени.

- Какъв сладкиш им направи?

- Съвсем обикновен, полят обилно със сладко от боровинки и поръсен с кокосови пръчици. Представяш ли си? Децата харесаха всичко - много ме стопли това.

- Какъв е твоят специалитет?

- Всичко е домашно и екологично чисто. Правя много хубава слънчева питка, която гледам да е топла на вечеря, домашни домати, чушки, пърженица, баница, имаме си и наш мед, барбекю, всичко от традиционната трапеза.

- Има ли нещо, което гостите ти най-много обичат?

- Качамак. И обикновено го сервирам вечер, а на следващия ден задължително някой пита дали има още.

- Изучи ли забележителностите на селото?

- Повече знам от всички, които са родени в Брежани. И за пътеките, и за кестените, и за легендите. При специални случаи ми помага фолклорната група на баба Райна от Брежани.

- За какво избират Брежани твоите гости?

- За да си починат, да избягат от стреса на големия град, да опитат вкусни селски и традиционни гозби. Дойдат ли тука, се наспиват, разхождат се, и онези, които са идвали, пак се връщат... И депутат ми е бил на гости със семейството си, като високо оцени това, което съм направила. Но това лято е много трудно, не знам как ще се справим. Мъжът ми се върна на работа в София и за пръв път сме разделени.

- Търсихте ли начин да се възползвате от европейските програми?

- Търсихме, но не успяхме да се справим. В отчаянието си понякога ми идва да отида при кмета на община Симитли, когото не познавам, и да търся помощ, но още не съм го направила... Дявол да го вземе, все на някого трябва да му пука, че съм направила нещо хубаво в едно порутено селце, нашето селце, което цялото семейство обичаме. В нокаут сме и търсим начини да продадем жилището ни в София, за да покрием тежкия кредит и заемите към приятелите ни.

- Оптимист ли си?

- Да, голям при това. Все ми се струва, че това, което сме създали с много любов, един ден ще ни даде доход, достатъчен за семейството ни. И мисля, че ще се случи. Надявам се да потръгне!