Добър автор е оня, който пише за нещата, които не е преживял, така, сякаш са станали

Преди дни преподавателят по английски език в Природо-математическата гимназия в Благоевград Спасимир Тренчев представи първия си роман "Апартаментът". На премиерата на поредната му книга имаше изненадващо многобройна за подобни литературни презентации публика и тя се превърна в събитие в областния център на Пиринско. 34-годишният писател-педагог твори в един на пръв поглед странен жанр - хорър, но по неговите собствени думи жанровете са нещо твърде условно, защото в последните му творби има всичко, включително и криминална, интимна и философска нишка. Спасимир Тренчев е от Благоевград, завършил V СОУ "Г. Измирлиев", "Етнология" с профил "Българистика" и след това "Английска филология" в ЮЗУ.

- Спасимир, завършил сте "Етнология", защо не продължихте в тази посока?

- Когато кандидатствах "Етнология", това бе една напълно нова и вероятно по тази причина твърде любопитна и интерестна поне за мен специалност. Нагласата ми бе, че ще уча за обществата, за народите и племената, за техните обичаи, но се оказа, че не е точно това, което си мислех. Първата година ми бе интересно, защото навлизах в една непозната за мен материя. После разбрах какво се изучава по света в аналогичната специалност "Културна антропология" и осъзнах, че изборът и представите ми за него са били различни, защото исках да уча нещо по-екзотично - азиатска, африканска етнология. Но все пак по онова време това бе най-доброто в нашето образование, говоря за края на 90-те години. Когато завършвах и трябваше да специализирам литература или етнология, бях категоричен за ентологията, но се оказа, че такива специалисти по същото време в България няма и за това записах литература - профила, който ми бе на сърце.

- Послужи ли Ви за нещо този профил?

- Да, разбира се, на първо място станах учител, преподавах литература в училището в гр. Кочериново. Всъщност да проведеш добре един учебен час е като писане на книга, на сценарий. Учителят трябва да подготви сцената, на която ще излезе да изиграе ролята. Учениците са неговата публика, която обаче трябва активно да участва в действието, това е интерактивна игра. Ако педагогът съумее приятно и правилно да построи всички действия, спектакълът ще е успешен и учениците ще станат негови /или на предмета, който преподава/ фенове. Като усетих в практиката, че възможностите ми за реализация само с литературата са по-скромни, записах "Английска филология".

- Но не сте учил в езикова гимназия...

- Не, но английският език заедно с литературата бяха любимите ми предмети в училище, за които се готвех с желание и удоволствие. Това и до днес не се е променило.

- Тази година за първи път в педагогическата си кариера сте класен ръководител на новоприети осмокласници, кога намирате време и за писане?

- Опитвам се да балансирам и да намирам време и за хобито си. Въпреки че имам 6-7 години опит в учителстването, тази година наистина за първи път усетих колко натоварваща е тази работата заради класното ръководство. То ме кара да се отнасям със специално внимание към учениците ми, затрупвам ги с упражнения , които преди това търся в различни учебници, изобщо подготовката за часа ми отнема доста повече време. Давам им много повече домашни и задачи за самостоятелна работа, за да "изтискам" от тях максимума, на който са способни. Още в първия час, в който се запознахме с учениците от моя клас им казах, че трябва да са сплотени, защото ще създадат приятелства и каквото и да правят, трябва да се водят от една дума "позитивизъм", това е най-важно.

- Защо? Каква е разликата с досегашните Ви ученици? И могат ли настоящите Ви повече, след като много учители смятат, че всеки следващ випуск са по-мързеливи и по-неграмотни?

- Не знам, уж няма разлика, но това, че съм класен, ме кара да държа точно тези ученици. Да знаят повече и да постигнат максимума на възможностите си. Що се отнася до учениците, ако намериш правилния подход към тях, дават максимума от себе си. Не твърдя, че успявам да накарам всички да го направят, но една голяма част се стараят да дадат това, за което имат потенциал. У тях има страшно много енергия, но като всички и те не правят изключение: обичат по-лекия път, да не се ангажират, ако може с минимум усилия да постигат максимум ефект. Това важи за всеки човек, не изключвам и себе си. И няма как да не е така, вижте болшинството предавания по телевизиите например, целта им е да притъпят умствените възможности на хората и той съвсем да се полира интеректуално. Резултатът е тази апатия, на която сме свидетели навсякъде около нас. Имам усещането, че болшинството се спускат по инерция и нямат или не търсят потенциала си да съградят нещо. Нямат желание да го направят. Не казвам, че човек няма нужда от развлечение, но не трябва да изпада в крайности. Безразличието към всичко ни завладява, няма какво да развива сетивата ни, няма стимул, няма импулс, който да отключи тази енергия, която всеки носи. Малко са хората, които се осмеляват да разчупят тези рамки и искат да направят и да променят нещо. Всъщност може би затова полагам толкова специални усилия за моите ученици, защото виждам, че могат да са различни и като всички млади хора все още не са попаднали в тоталния водовъртеж на апатията. Това са всъщност и нещата, които ме интересуват и вълнуват.

- Отчуждението между хората и безразличието са и основните теми в творчеството Ви като писател. Не е ли твърде натоварващо да пишете за жестокостта в отношенията?

- Това са важните неща, които трябва да видим около себе си, за да можем да ги променим. В романа ми "Апартаментът" центърът е темата за човека и неговите злобни, негативни проявления, докъде може да стигне в способността си да разрушава, защо му е необходимо това, след като има пълния потенциал да съгражда.

- Критиците Ви с явно задоволство коментират, че в романа си "Апартаментът" сте станал по-хуманен, сравнявайки с издадените досега книги, в които твърдо жанрът е хорър / от англ. ужас/. Какво ви накара да направите този завой?

- Не бих казал, че е завой, по-скоро развитие. Слях двете тези - човекът и злобните му проявления и метаморфози, и това дали можем да бъдем добри и защо трябва да бъдем. Естествено има го и паранормалното - голямата ми "любов", и аз винаги ще пиша в този жанр, защото ме вълнува. Нормално е да има промяна в творчеството ми, в годините човек среща различни хора, сблъсква се с различни неща в живота и съответно се променя мирогледът му и начинът на мислене и разсъждение.

- Имате още два написани романа, които чакат да бъдат издадени, те в стил хорър ли са написани, или има повече човеколюбие? Какво е нужно на един роман, за да е добър?

- Единият бих определил като криминална драма, а другият е микс на всички жанрове - фантастика, трилър, ужаси, криминален момент, любовна история... сичко. Учили са ме, че за да е добър един роман, героите са най- важните. Няма такова нещо! Диалозите например са не по-малко важни.

- Признахте, че пишете от V клас, на тази възраст обикновено момчетата ритат топка, играят на фунийки и много други неща, но не и да пишат. Какво Ви накара Вас да сте различен и да се заседявате над белия лист?

- Не съм различен, аз също съм играл на фунийки и коски, стрелял съм с лъкове - всичко, което правят момчетата, естествено ритал съм футбол, баскетбола много обичам... Започнах да пиша, защото исках да напиша моя си история и паранормалното бе в основата. С течение на времето осъзнах, че писането ми харесва, а с годините и опита настъпва естествена еволюция в творчеството, но все пак не мисля, че някога ще се отърся съвсем от паранормалния елемент в сюжета.

- Вярвате ли наистина в съществуването на паранормални явления?

- Това, в какво вярва или не човек, е твърде интимно и не можеш насила да накараш някой да вярва в едно или друго. Но всеки човек знае, че без вяра нещата не се получават. Ако не вярваш в способностите и възможностите си да направиш нещо, то никога няма да се случи. Не става въпрос да се вземеш насериозно и да се възгордяваш, а да си уверен и всяка следваща твоя "крачка" да е по-голяма и по-стойностна.

- Преподавате на ученици в една от елитните гимназии, как Ви се струват днешните тийнейджъри? Наистина ли са по-мързеливи, безотговорни и буйни от предни випуски?

- В работата си се опитвам да не затормозявам излишно учениците. Когато е по-труден материалът, трябва да се намери начин да се представи по най- елементарния начин, защото идеята не е да обиждаш момчетата и момичетата, че са неспособни, а да им обясниш нещата така, че те да ги възприемат. Страшно неприятно е като чуваш изказвания на колеги, че учениците ставали все по-тъпи. Това категорично не е така!

- А какви са?

- Това, че са апатични към доста неща, не е проблем, просто трябва да намериш начин да ги мотивираш. А апатията у тях е резултат от въздействието на обществото, в което всички ние живеем, няма как да са различни в тази действителност. Затова се безпокоя, защото обществото ни остана без ценности, респективно без мотивация за смислен живот. Онези, които живеят повърхностно, не се интересуват от тези неща, на тях всичко им харесва. Не бих искал учениците ми да станат такива. Вярно е и друго, че те са твърде натоварени, "работният" им ден да го нарека е доста дълъг в училище и после вкъщи с домашните. Трябва да се намери някакъв баланс и това трябва да го направи учителят.

- Доста проучвания в последните години показаха, че младите хора не четат. А Вие пишете книги, при това предимно за тази аудитория. Защо? И не е ли пряка връзката с намаляването на грамотността?

- Учениците не четат задължителна литература. Най-вероятно например няма да прочетат "Дон Кихот" в Х клас, когато го изучават. Но това не означава, че след 5 години или след година няма да го прочетат. Това пришпорване в училище не е в полза на никого, с много колеги сме коментирали, че системата трябва да се промени. Личното ми впечатление е, че младите хора четат, но не трябва да се карат насила, те ще си намерят книгата и времето да го направят. Както в много други дейности, които са им интересни. А налице е тенденция в световен мащам за намаляне на четенето и българските ученици не са изключение. Скоро четох едно изследване на българин, който преподава литература в Щатите, той обяснява, че там учат учениците на самостоятелно мислене в часовете по литература, но малко внимание обръщат на грамотността, така че проблемът не е само наш. Причината за понижаване на нивото на грамотност у нас според мен е резултат от масовото ползване на чат-програмите, там пишат с латински букви и оттам идва бъркането на "у" и "о", "и" и "я". Другата причина е, че в училище малко време се отделя на ограмотяването и особено за упражнения. Проблемът на нашето образование и чуждото е, че ние всичко теоретизираме и не правим никакви упражнения, било лабораторни, било друти. Ние не залагаме на практиката, а на теорията и там е един от големите проблеми на образованието ни. Трябва нещата да се обърнат, ако искаме децата ни да излизат от училище подготвени за живота. И проблемът е, че ние знаем как стоят нещата, как трябва да ги променим, а не го правим!

- Защо?

- Предполагам, че причината е в онези, от които реално зависи да се направи промяната, те явно се движат от други интереси.

- Какво писателят Спасимир Тренчев няма да напише никога?

- Не мога да кажа "никога", засега не мисля по темата за любовен роман. Но някога и това може да се случи, кой знае! В България има една много погрешна представа за хората, които пишат, общото мнение е, че непременно написаното трябва да е преживяно. Сигурно за това често ми задават странния въпрос: "Ама ти защо пишеш за ужаси? Преживял ли си ги?" Няма такова нещо. За мен добър автор е оня, който може да пише неща, които не е преживял, така, сякаш са станали. Това е изкуство.