Добрият танц се играе с краката, не може без главата, но трябва да идва от сърцето

Музикалният ръководител на детско-юношеския танцов ансамбъл “Огражденче” при читалище “Гоце Делчев 1924” в село Кърналово Стефан Николов Корчев от 1985 година е танцьор в ансамбъл “Никола Вапцаров” в Сандански. Роден е на 27 октомври 1961 г. в сгушеното в нозете на Огражден планина село Кърналово. Завършил е Строителния техникум в Благоевград. 17 години работи в Териториален кадастър - Сандански. Съпругата му Емилия е учителка в детска градина и певица в ансамбъл “Никола Вапцаров”. Семейството има 2 деца - Николай, футболист на юношите на “Вихрен”, и Петя - ученичка.

- Стефане, добрият танц от краката ли най-много зависи?

- Ами първо да приемем, че танцът е изкуство и както и при другите видове изкуства и при него нещата трябва да тръгват от сърцето. Трябва да се получи хармония между крака, тяло и разум. От голямо значение е и това как ще го поднесеш на тези, които гледат и слушат.

- От 1985 година си в танцовото братство на ансамбъл “Никола Вапцаров” в Сандански. Как се случи?

- Запали ме един колега - Иван Янакиев. Сега е хореограф на ансамбъла и отделно ръководи собствен ансамбъл “Нишан”. Специалист голям. Беше 1985 година. Прочетохме, че в ансамбъла търсят танцьори. Дадохме молби. Хватката стана, след като ни прослуша и поогледа известният Васил Стоилов, който после бе и първият ни ръководител. И къде на соло, къде в група, ни понаучи и нещата потръгнаха. Благословено за мен се оказа това поле за изява. Благодарение на ансамбъла видях вят, което иначе не би могло да ми се случи. И сега пред очите ми е още Нюшател, Швейцария. Били сме в Серес и Солун в Гърция, из Испания, Тунис, Македония.

Една от причините се оказа и жена ми Емилия. Покрай нея и аз станах съпричастен с това какво и как се прави в ансамбъла, а и обичам народните хора и танци. Бях издръжлив, за това ми помогна футболът. Още като осмокласник ме включиха в отбора “Огражденец” в Кърналово. В ония години се играеше много и смея да твърдя добър футбол. Аз бях ляво крило и без да се хваля, ще кажа, че съм бил и голмайсторът на тима. Та от този футбол ми заякнаха нозете. За да се получат нещата и във футбола, и в танците, трябва да има синхрон, хармония и да се работи в екип.

- Лесно ли се научава танц?

- При танца няма шикалкавене, няма имитиране на ентусиазъм и всичко трябва де в синхрон с екипа. Една грешчица, един пропуснат такт и може усилията на цял ансамбъл да отидат до смях, а не до овации. Според мен всеки танц си има своя азбука и за да се овладее добре, трябва цялата да се изучи. Та това дали лесно се учи един танц, ще кажа, че за специалистите не е чак толкова трудно, но за начинаещи си е плод на много болежки в краката и на пот по челото. Това е така, защото начинаещите трябва да започнат от буквата а и за да стигнат до я има доста път. По-лесно се учат танците, ако човек обича и е играл народни хора. Те все пак са в основата на всичко.

- Ритмиката в танците в зависимост ли е от географията на районите и от начина на живот?

- Много. Всеки народ си има свои танци, както и своя музика и песни. Едно е в Гърция, друго в Македония, да не споменаваме танците на грузинци, на руснаци, испанци... Ами ритмите на Африка... То у нас държавата колкото педя, а разновидности много. Тези разновидности ги е наложила местната природа, характерът й и възможностите, които е дала за живот. Ето в добруджанските танци няма бързане, няма катерене нагоре, в Добруджа е равно и широко. Шопските танци пък са много игриви и това идва от смесицата на равнини и ниски планини.

Мехлем за душата и рай за очите обаче са пиринските танци. И казвам това не защото и аз съм тукашен човек и не от гол патриотизъм. В пиринските танци има острота, назъбеност, чепатост. Те зоват духа на човека все нагоре, както върховете на Пирин мамят с висините си. Пиринските танци са по-табиетлийски, по-горди, в тях има мъдрост от вековете, изпълнени са с фантазия. Да не пропусна и това, че не им липсва и героика и това идва от дълголетните борби за освобождение. Да погледнем само русалийските танци, които символизират победата на доброто над злото, и ще се убедим в това.

- Какво е за теб ансамбъл “Огражденче”?

- Ами винаги е добре, когато човек намери възможност да предаде и на другите това, което знае и може. Това те обогатява. Важно е да има последователи. Ансамбълът е основан преди 45 години и над 4 десетилетия се ръководи от основателя му Андон Бърдаров, голям човек, голяма душа. И през всичките тези 45 години макар и при непрестанно сменящи се участници и в танцовия състав, и в певческата група, са записани много престижни участия на различни прегледи и фестивали.

- Върху какво работите с танцовия състав?

- Опитвам се да не бягам от традиционалността, от тези неща, които от векове са давали смисъл на живота на хората от този район. Обикновено за сцена подготвяме танците Пайдушко, Дайчово, На мегдана, пиринска сюита, Копаница. Имам постановка и по музика на Дико Илиев. С нея отдавам почит към този титан. Докато той бе отричан от комунистическите власти, неговите хора и танци се играеха на всеки мегдан и площад.

- Това, че в теб и в такива като теб не угасва жарчицата по поддържането на народното изкуство, не е ли своеобразна апостолска дейност?

- Ами сигурно е такава. Но това, че има с кого да се работи, си струва. И още повече си струва, когато се работи с деца. Наученото ще го имат за цял живот и, дай Боже, да го предадат на тези след тях. Това мисля, че е начинът да спазим нашите традиция и бит. В Сандански, а и на други места, вече се откриват фолкфитнеси, места за изучаване на народни танци. Там децата могат да дисциплинират тяло и дух, да се разтоварват, а и това, което ще научат, може да се окаже много полезно за целия им живот. Това е един голям плюс и за родителите им, че знаят къде са рожбите им, че не киснат до среднощни часове по кафенета и кръчми пред чаши с алкохол и с цигара пред носа си.