Днес учебният материал е страшно много и на малчуганите бързо им омръзва в училище

Началната учителка от Благоевград Катерина Владикова в края на миналата година навърши 90 години. На рождения й ден, 23 декември, част от учениците и семейството й я изненадаха с огромна торта и изискано парти в нейна чест и я трогнаха до сълзи. К. Владикова е родена в Горна Джумая в семейството на бежанци от Кукуш, напуснали родните си къщи през 1913 г. по време на Междусъюзническата война.

Родителите й били сгодени, но за да се оженят, баща й минал нелегално границата на кон и довел булката си от Струмица, където било останало семейството й. Като млад бил войвода. Баща му, поп Христо Терзийски, бил буден мъж, организирал чети за освобождението на българите. Хората толкова го уважавали, че като починал през 1937 г., го погребали в двора на благоевградската църква. С умиление Катерина Владикова си спомня за детството си и огромната любов между хората. Как комшиите си помагали във всичко, семействата били патриархални и имало голяма почит към по-възрастните.

Сигурно затова сега толкова ни харесват турските сериали, анализира началната учителка. Мисля си, че сега бъркаме при възпитанието на децата и оттам се пораждат проблеми в обществото ни, едно време, като сервираше масата, майка ми сипваше първо на дядо и по старшинство, та до най-малките, сега правим обратното, разказва К. Владикова. Има двама синове, но нито един от тях не е наследил професията й. Големият, Христо Владиков, беше генерален директор на ДАП в Благоевград, в момента има частен бизнес, малкият, Яни Владиков, е строителен инженер и икономист, банкер. Катерина Владикова с удоволствие си спомня хубавите моменти в живота си, а лошите предпочита да остави в миналото.

- Г-жо Владикова, няколкостотин деца от Вас са научили първите букви, помните ли всичките си ученици?

- Повечето ги помня, но и аз остарявам и позабравям. Учила съм децата на почти всичките си колеги в училище, ще изтърва някого, ако започна да изброявам. Сред моите ученици е музикантът Константин Цеков, много станаха лекари - Валери Литов, Михаил Николов, Тодор Тодоров, Олег Вълчев, съпругата му биолог Яна Големеева също съм я учила, Васко Жечев е професор, ученици са ми и арх. Георги Скрижовски, общинският председател Костадин Хаджигаев, учителката, сега психолог, Снежана Цонева, художникът Огнян Механджиев, Снежана Иванова и Юлето Дживджорска станаха артистки, арх. Бирова, Димитър Димитров, беше директор на Цигарената фабрика. Много от учениците ми станаха медицински сестри, учители, инженери, адвокати, като Йорданка Стойчева, журналистката Райна Ванчева и още много други.

- Как решихте да станете учител?

- Както повечето от съученичките ми, и аз станах учител. Завърших Солунската гимназия през 1941 година. Бяхме задружен клас, учехме отделно момичета от момчета. Май ние първи въведохме сега наречените абитуриентски балове. Като завършихме, отидохме с черните престилки на стария плаж, той беше празен, момчетата носеха акордеони и си направихме вечеринка с танци. Беше много весело, без днешните притеснения за тоалети. Беше по време на войната, англичаните бомбардираха София, а и нямахме възможност да учим в столицата, защото беше скъпо.

Затова се насочихме към Института за учители в Кюстендил, но за да се запишеш задочно да учиш, ни искаха стаж. Така през декември 1941 г. ме назначиха в село Горно Осеново. Като отидохме с баща ми за пръв път и като видя мизерията, в която трябваше да живея в една опушена стая до училището, направо каза - тръгваме си, но аз нямаше да мога да следвам. Започнах да преподавам същата зима, месец по-късно, защото затвориха училището заради лютия студ. Прислужникът ме взе от дома с едно магаре, 30 км е целият път, минахме го пеша, вълци вият, той обърка пътя в тъмнината и виелицата...

- Ако днес някой трябва да преживее подобно нещо, за да стане учител, мислите ли, че ще го направи?

- Не знам, аз съм го преживяла! Паралелките бяха две слети, 10-15 деца. Ходехме на очни занятия през ваканциите. В събота учехме до обяд, пеша се прибирах у дома в Горна Джумая, отивах на баня, преспивах и след обяд тръгвах обратно към Горно Осеново. Това беше първата ми година като учителка. После се преместих да преподавам в благоевградското село Бистрица. Можете ли да повярвате, че насред зима в снега с колежката ми Драга Димова боси газехме реката, за да си спестим ходене и по-бързо да стигнем от квартирата до училището?! И не сме се разболявали!

- Кога се дипломирахте?

- През 1943 г. Бях учителка по 1 година в селата Градево и Полето. После през 1945 г. кандидатствах за свободно място в Петричка околия и ме одобриха. И какво нещо е съдбата - инспекторът ми казва, че ще ме назначат в Петрич, а аз се възпротивих: “Как, нямам още опит да съм учителка в града, в никакъв случай! А в стаята имаше още един мъж и му казва: “Абе, Мита, прати я в нашето село Хърсово, какъв млад и хубав кмет имаме!”. Така ме назначиха за учителка в Хърсово.

Селото беше много голямо, с будни хора, имаше 20 студенти от местните младежи. Няма да изпадам в подробности, но две години по-късно със същия този млад кмет Кирил Владиков се оженихме. Това не го пишете, но времената бяха такива, че за венчавката взех рокля назаем. Мъжът ми бе на края на следването си по икономика и докато завърши, отидохме да учителстваме в с. Дамяница, това беше най-хубавата ни година. После го изтеглиха в Петрич и след година и нещо в Благоевград в новосформирания Окръжен народен съвет.

Големият ни син Ицко беше на 11 месеца, нямах работа в Благоевград и останах сама в Петрич няколко месеца, докато се обяви място в село Дъбрава да се преместя. Ходехме пеша всеки ден до училището и обратно, работих до последния ден на втората ми бременност и на 21 март се роди малкият ни син Яни.

- Кога започнахте работа във II основно училище?

- Горе-долу по това време. Беше през 1952 г. То се водеше единно средно с гимназия, която се отдели след 1-2 години. Директор беше Стоименов, много добър човек, а колективът бе много голям. Имали сме учителски съвети до 1 часа нощес. Всеки искаше да се изкаже и да се протоколира... Децата ми - малки, баща им непрекъснато пътуваше в командировки, милите, пазеха се един-друг, намирах ги заспали след съвещанията. Но и двамата ги учех на труд и много работеха, помагаха за всичко. Това липсва сега във възпитанието на децата. Както и четенето. От дете аз много четях, а поезията ми бе любима, и сега с удоволствие чета и декламирам стихове и поеми.

Паралелките бяха много големи, с по 40, та и до 50 деца. През лятото правехме планове за работата си през учебната година, по едно време дори ни искаха разработка на всеки урок, подписана от директора. За да си добър в професията, трябва непрекъснато да четеш и да се учиш, аз имах етърва в София, инспектор към “Просвета”, тя ми пращаше всички новости, а аз ги прилагах в часовете.

- Това ли е най-важно, за да си добър учител? Имали ли сте проблемни ученици?

- За да си добър учител, трябва много да обичаш децата и работата. Важно е да познаваш учениците си и семействата им. Обикалях всяко семейство да видя при какви условия живеят и растат учениците ми. Имах един ученик, който непрекъснато биеше другите. На няколко пъти опитвах да се срещна с родителите, но все не успявах, и накрая като ги заварих вкъщи, какво да видя - бащата пияница, непрекъснато биел детето. И аз започнах да търся начин да му обръщам повече внимание, да му възлагам отговорности и задачи, така че то да се почувства специално и уважавано. Друг случай - чантата си оставях на масата в класната стая и децата ми казват веднъж за момченце, бъркало в междучасието в нея.

Проверих и разбрах, че е взел 5 лв. За да не го изложа пред класа, след часовете го помолих да остане и насаме го попитах защо е ровил в портфейла ми. “Исках да си купя милинки”, ми отговаря. Върна парите с уговорката да не се повтаря. На следващия ден го изпратих в междучасието да ми купи милинки, оставих една на себе си, а другите му ги дадох с оправданието, че ще ми стане тежко. На няколко пъти го пращах в следващите дни и детето наистина не пипна втори път чужда чанта. Много е важен подходът и уважението към децата.

- Защо повечето днешни ученици бързо губят интерес към ученето?

- Много са натоварени и нямат време да затвърдят наученото. Когато трябваше да пишем съчинение за природата например, извеждах класа в гората, говорехме за птичките, листата, цветята, за годишния сезон и едва после сядаха да пишат. При по-големите, като разглеждахме приказка или произведение, задължително правех анализ, да свържат природната картина например с героя. Насърчавах ги да четат допълнително, всеки имаше читателски дневник за прочетените книги. Търсех варианти, които да не са шаблонни, по география например ги карах да “пътуваме” по картата и минавайки през градовете, да разказват за забележителностите. Често ги водех на екскурзии - това също липсва на днешните ученици.

В часовете ми много често идваха на проверки и на посещения както колеги учители, директори от целия окръг и инспектори, и от “Просвета” и министерството. Помня, че на един открит урок по история, за който ми казаха в последния момент, имаше страшно много хора, а аз бях притеснена. За да падне напрежението и сред децата, започнахме часа с песен - поздрав за гостите. Аз не съм декламирала никога урок пред децата, разучавахме го, давах им допълнителни неща да предизикам интереса им, защото това, което е в учебника, ще си го прочетат.

В един период от 10-15 години бях в екип с колеги, които през лятната ваканция водехме курсове за обмяна на опит с учители в региона. Никой не ни е плащал за тези обучения, правехме го за идеята и любовта към професията.

- Мислили ли сте върху това колко е важен външният вид на учителя в клас?

- Много съм мислила за това и ви казвам, че е много важно учителят да е спретнат. Обувките трябва да са хубави, полата, блузката или престилката /имаше един период, в който носехме/ да ти стоят добре, чисти, изгладени. Извън училище носех високи токчета, но в клас как да издържиш по 8 часа на тях - избирах по-ниски и удобни обувки.

- Налагахте ли наказания на учениците? Гонили ли сте дете от класната стая?

- Не, но да си призная - наказвала съм. Карах непослушния да постои малко прав, плашех ги, че няма да дойдат с класа, ако планирахме да ходим някъде. Но никога не съм си позволила с наказанието да унижа или обидя детето.

- Правнучката Ви в момента е първокласничка, каква е разликата в обучението сега и когато Вие заставахте пред черната дъска?

- Учебният материал сега е страшно много и затова на децата бързо им омръзва. Аз почти не се занимавам с нея, защото майка й й обръща достатъчно внимание, но виждам, че сложен материал се изучава в по-ниските класове.

Винаги е имало и ще има по-палави деца, но ми се струва, че днес има много невъзпитани. Как иначе да си обясня такива постъпки като плюене в класната стая, да държат тон на учителя и да не го уважават. Разказваха ми, че майка се жалвала срещу детска учителка в инспектората, че дръпнала детето й за ухото. Ами ако си го е заслужило?! Родителите първо трябва да възпитат децата си и после да имат претенции към учителите.

Не може в присъствието на детето родителят да псува, да говори срещу учителите и после да искаме те да бъдат уважавани - няма да се получи. Често се чудя как днешните учители си предават урока, като има толкова невъзпитани деца! Такова поведение по мое време беше немислимо. Нас много ни уважаваха и учениците, и родителите им, и до ден-днешен не ме подминават. Най-голямата награда-изненада, която съм получавала, беше празникът за рождения ми ден, който организираха за мен част от учениците ми миналата година. И тогава го казах, и сега ще го повторя - не съм се вълнувала толкова никога преди това, дори когато ми връчваха ордена “Св.Св. Кирил и Методий” II степен.

- Каква е рецептата за дълголетие? Спокоен ли е животът Ви?

- Спокоен - не точно. Имала съм като почти всички хора проблеми и тежки случки в семейството ми, но съм имала добър съпруг, радвам се на добри деца. Сигурно сред причините за дълголетието ми е, че никога не съм завиждала, не съм гледала в чуждата чиния, лягала съм си винаги със спокойна съвест и винаги съм се радвала за другите. И в най-тъжните моменти съм търсила да намеря добра дума за успокоение. Не съм обидила нито едно дете, сега, като слушам някои майки с какви епитети наричат децата си, ми става тъжно и страшно - утре те как ли ще им отвърнат?! Бих поискала прошка от децата си, че толкова често съм ги оставяла сами, за да обърна внимание на чуждите.

- Споменахте, че мъжът Ви често е бил в командировки, не се ли ревнувахте?

- Не, имахме голямо разбирателство, много разговаряхме и заедно сме решавали всички въпроси и проблеми. На младите семейства сега проблемът им е, че не говорят помежду си. Аз все гледах да се усмихвам, дори когато ми е тъжно, и така съветвам и другите сега, защото една усмивка е безценна.