Днес обединението на културните дейци звучи химерно заради политическите им различия

На 24 август 2010 г. Асен Ангелов навърши 80 години. Името му на по-възрастните благоевградчани говори много, но по-младите не са чували за него. А би трябвало, защото негова е заслугата Благоевград да има Камерна опера, Център по изкуствата, Куклен театър, под негово ръководство реставрират старинния Мелник и Роженския манастир, въстановяват читалищата в Пиринско и се активизира самодейността до степен съборът "Пирин пее" да се превърне в движение. Това са само малка част от заслугите му към културата на Югозапада като председател на Окръжния съвет за култура.

Асен Ангелов е щастливо женен, съпругата му Ангелина го е дарила с двама синове и една дъщеря. Почетен гражданин на Благоевград, заслужил деятел на културата.

Разговорът с Асен Ангелов тръгва леко и с много смях, защото макар да е прекарал два инсулта, не е загубил чувството си за хумор. Сам започва да разказва за живота си, разкривайки случайно или нарочно много тънкости и "хватки" в работата си:

За мен навремето имаше един виц: "Как можеш да спреш Асен Ангелов? Ако застанеш пред него - ще се измести, ако вдигнеш крак - ще го прескочи. Единственият начин да го спреш е да му подадеш ръка". Ръкувах се с всеки, без значение какъв е по произход, познат, непознат... Това създаваше мигом дружеска обстановка и помагаше на контактите ми, разказва Ангелов.

- Г-н Ангелов, кой Ви научи на това?

- Животът.

- Роден сте в Симитли, как се оказахте в Благоевград?

- Тук завърших гимназията "Кирил и Методий", а после продължих в Софийския университет “Българска и руска филология”.

- Как един филолог се оказа “диригент” в сферата на културата на бившия Благоевградски окръг? Какво разбирахте от култура и къде трупахте познания за музика, изобразително изкуство, театър...?

- Покажи мандолината /обръща се към съпругата си Ангелина/. Свиря от дете. Човек в живота си няма предначертана съдба, съдбата си чертаем ние. Няма как да съм знаел някога, че мандолината ще изиграе такава роля в живота ми. Баща ми беше бръснар в Симитли, то не беше голямо село и той през повечето времене не бръснеше, а седеше и разговаряше с хората, пееха заедно и свиреха, въобще това беше някакво културно клубче за времето си. Там се научих да свиря и това беше първата ми академия. Иначе бедно живеехме, баща ми не беше богат човек, едва си плащаше наема за бръснарницата. По-късно селото се разшири, той остаря и бръснарницата пое брат ми.

- Защо не Вие?

- Спаси ме по-силната ми лява ръка, левичар съм и не можех да “обърна” машинката. Така или иначе, левичарството ми помогна да не стана бръснар и през 1946 г. бях в гимназията в Благоевград. Като ученик попаднах в ремсова група и без да усетя, влязох “в релсите”. И от тези “релси” и досега не съм излязъл. В паралелката бяхме събрани и селянчета /бяхме повече/ , и гражданчета. Учих заедно с Кирил Стефанов, Христо Арищиров, Стойчо Ангелов, все момчета, които после се доказаха. Няма съмнение, че средата оказва влияние! Много от съучениците не разбираха добре това, което се преподаваше. От друга страна, и много от преподавателите не умееха да преподават добре. Налагаше се сами да си помагаме и без някой да ни кара насила, направихме група за взаимопомощ, най-вече по математика, но и по други предмети. Не казвам, че аз единствен разбирах от математика, но това е първото нещо полезно, което съм правил за други и за което си спомням. Целта беше да се обединим и да вървим заедно напред, а не да се разединим. Затова сигурно се получи!

- Историята на благоевградската гимназия, бивша Солунска, сочи, че макар да сте бил, както казвате, селянче, сте бил председател на учкома на училището и сте се откроявал с организаторските си качества...

- Вярно е, бях активист, бях член на Градския комитет, после на Окръжния комитет на Комсомола. Има нещо, което за мен се оказа от голямо значение. Като завърших гимназията, се върнах в Симитли и за да спестя някой лев, та да продължа да уча /нямахме пари/, почнах като общ работник в строителството. Тогава дойде повиквателна за военна служба. Отидох в читалището, където бе военната комисия, и офицерът ме пита: “Ти защо не дойде вчера?! Твойта част замина!”. Показвам му призовката с вчерашна дата, а той викна: “Ах, тая Нуша, пак е сбъркала!”. И тая грешка имаше огромно значение за мен, защото вместо да отида войник, аз се озовах на един курс за подготовка на млади кадри в София. За всичко след това, което дойде в живота ми, беше “виновна” Нуша. В университета се учех като всички добре, един ден в мензата ме пресрещна Петър Дюлгеров, първи секретар на ОК на Колсомола, и ми каза: “Асене, завършваш и имаме нужда от теб”. Така се озовах в ОК на Комсомола в Благоевград.

- Тогава вече бяхте ли откраднали сърцето на съпругата си Ангелина?

- Още не. Със съпругата ми се запознахме като студенти в Софийския. Тя е от Лом, заедно учехме, дружахме, бяхме две компании момчета и момичета, много се уважавахме и си имахме доверие, свирехме, пеехме... Но едва след като завършихме и всеки тръгна по своя път, се престраших да й поискам ръката. Направих го през 1959 г. , два пъти ходих в Лом, а като й поисках ръката, я намерих в циганската махала, където като уредник в почивните дни правеше подвижна библиотека. Тя е библиотекар, от единствения, а може и да са два випуска на СУ библиотекари с висше образование. Щастлив човек съм, имах чудесна тъща, която държеше на мен и ме уважаваше до последния си час, имам великолепна съпруга, 3 деца и 6 внуци. 51 години брак, да сме живи и здрави, но това е най-голямото ми богатство!

- Как обаче станахте фигура №1 за културата в Югозапада?

- В един момент Ана Тричкова, председател на ОК за култура, се оказа без заместник, по онова време аз бях секретар на ОК на Отечествения фронт, и така стана, че отидох там. Беше 1971 г., така се случи, че 13 години не мръднах от там.

- Ако от днешна дата трябва да отсеете най-важното, което свършихте в този 13-годишен период, кое ще е?

- Първото, което ще уточня, че нищо не съм направил сам, всичко е било екипна работа, защото сам човек за никъде не е. Първата задача, която си поставих, беше да насочим културата към нейните корени. Започна се едно мащабно проучване на културното наследство, възстановиха се и се ремонтираха читалищата в целия окръг, и по-важното - стартира изграждането на школи по изкуствата. Основната цел бе културата да “стъпи” на здрави основи. В този смисъл съборите “Пирин пее” бяха една от формите това да се случи. Трябваше да се провокира самодейността и интересът на хората, ако не го направехме, днес може би нямаше да имаме културата, на която се радваме всички. Основната ни теза тогава беше, че навремето самодейността се е възпоизвеждала по седенки и т.н., но в нашето време това нямаше как да стане, защото животът се бе променил. Затова съзнателно трябва да я активизираме и “Пирин пее” бе една от тези възможности. Всъщност първият събор “Пирин пее” бе по времето на Ани Тричкова, ние с екипа ми само доразвихме идеята, като го превърнахме в масово движение в третото и четвъртото издание и създадохме атмосфера на естествена конкуренция, каквато винаги я е имало и ще я има сред хората. За да стане това обаче, трябваше да се възродят читалищата, модернизирахме ги и ремонтирахме, пратихме из целия регион специалисти-професионалисти да ги активизират и да ръководят съставите, в това беше и силата ни, защото заложихме и на професионализма. И съумяхме да направим нещо по-запомнящо се и по- мащабно от съборите “Пирин пее”.

- Откъде намерихте пари да направите всичко това? И сега има добри идеи, но много от тях умират пред проблема за финансирането им.

- По онова време имаше един лозунг, познат и днес: “Пари нема, действайте!”. Когато е налице ентусиазъм, намират се и парите! Самодейността беше само форма за активизиране на културната дейност, не целта. И тази форма подейства добре и на всички останали. Мога да кажа, че тогава за културата в Югозапада бе златен век. Правехме нещо, не жалихме силите си и не е имало случай да остане неразплатена свършената работа.

- Как?

- Имах много добър главен счетоводител - Владимир Черкезов. Освен това практиката тогава бе, че ако не похарчиш парите, предвидени в бюджета, първо трябва да ги върнеш и второ - орязват средствата за следващата година. Владимир Сандев беше председател на Окръжния съвет по онова време и знаеше, че не всички могат да усвоят средствата, затова последните 3-4 дни преди Нова година аз изкарвах в счетоводството на съвета и се прехвърляха суми от другите пера към културата. А ние бяхме готови с написаните фактури, защото работата беше отдавна свършена и чакаше осребряване. Истината е, че в Окръжния съвет по култура имаше различни дейности, включително строителство, защото се възстановяваха например паметници на културата. По онова време реставрирахме кв. “Вароша” в Благоевград, Банско, Самуилова крепост, Мелник, Роженския манастир...

- Казахте, че самодейността не е била целта, а какво беше целта?

- Развитие на културата във всичките й разновидности и измерения. Знаехме, че без кадри това не може да стане, и се състредоточихме върху подготовката им. Направихме Школата по изкуствата в Благоевград. Доведохме от София най-добрите преподаватели, най-големите имена в страната в своята област - проф. Кърпаров по тромпет, Милена, не помня презимето, беше флейтистка, Цанко Колев по солфеж, Рени Манолова по виола, Георги Тодоров - тромбон... Естествено, първата причина да дойдат бяха парите, но всеки професионалист, който като се захване с талантливи деца, престава да се интересува само и единствено от парите. Така ги направихме наши съучастници в идеята ни. С Школата по изкуствата повече деца можеха да бъдат обхванати, а добрите щяха наистина да имат шанс да получат най-доброто в Благоевград, за да продължат после и нагоре. И съвсем скоро в музикалното училище в София, а и в Консерваторията след това имаха всяка година почти по една цяла паралелка само с деца от Благоевград! С тези кадри след това направихме Младежкия симфоничен оркестър. Макар на някои това да се струваше нереално, то стана и беше начин да се привлекат млади творци не само от Благоевград. Така талантливи млади хора дойдоха в този оркестър, защото ние взехме мерки да ги устроим с жилища. Този оркестър бе основата на Камерна опера, помогнахме за създаването на оркестъра на Радио Благоевгард, създаде се щатен оркестър “Благоевград” с Кирил Икономов...

- Вярно ли е, че Вие ста “виновен” Благоевград да има Камерна опера? Сигурно е имало хора, които не са подкрепяли подобна идея...

- Имало е, но аз бързах да го направя и когато се усетиха, беше късно. За съжаление симфоничният оркестър не оцеля, но Камерна опера оцеля. Истината е че Камерна опера ми струваше...200 лв глоба.

- Защо?

- Сам дадох на операта ни II категория. По закон само специализирана комисия можеше да дава такава категория. Обясних на ревизорите, че не съм видял един от последните членове на правилника. Няма друг такъв случай в България. Ако не го бях сторил, нямаше да има опера в Благоевград. Пламен Карталов със съпругата си Валерия бяха направили в София своя самодейна опера, там не им разрешиха да я учредят, а в Благоевград имахме нужда точно от това. Лазар Причкапов тогава беше председател на Окръжния съвет на БКП, при първото идване на Станко Тодоров той му поднесе писмо и операта ни бе категоризирана вече законно. В биографията си имам още едно подобно самоволство, няколко години по-късно. На своя глава през 1985 г. дадох извънредно увеличение на заплатата на библиотекарите и на хората в читалищата. Библиотекарите взимаха 5 лв. повече от чистачките, а бяха хора с полувисше и висше образование. Поправих една несправедливост, направих го самоволно. Георги Ананиев тогава ми каза: “Асене, сега ако не те вкарат в затвора, няма кога!”. Отговорих “Георги, запомни от мен, в затвора вкарват като си взел, не като си дал!”

- Не стана дума за художниците, покрай музиката останаха ли на заден план?

- В никакъв случай, всичко правехме едновременно. Построихме за художниците галерия.

- Нямаше ли разправии тогава между творците? Как съумяхте да ги обедините всички да работят заедно и Благоевград да се превърне в град с “дишаща” култура?

- Това са фундаментални въпроси. Става дума за политика. Ако искаш да скараш някого, лесно ще го направиш, ако искаш да го направиш приятел - по-трудно, но и това може да стане. Казвам ти го, защото съм го правел и не само аз, бяхме приятели с хората, независимо какви са и кои са. Най-големите дрязги бяха между художниците и между литературните творци. Като дойде при мен някой и говори срещу друг, аз му казвах: “Що така, бе? А той вчера такива хубави работи ми говореше за теб!”. След ден-два ги виждам под ръка.

- Други за повече години са направили в пъти по-малко и дори са се пенсионирали, без да оставят диря... Ще ми разкажете ли за Кукления театър? Защо го създадохте?

- Как защо?! За децата! В един момент в Благоевград дойдоха 5-6 души, току-що завършили актьорско майсторство, включително куклено, и нямаха работа.

- Да не са били Ваши роднини?

- Какво роднини, бе! Бистра Тупарова не ми е роднина. Просто децата на Благоевград нямаха куклен театър, а имаше готови артисти!

- Вярно ли е, че Ваша е била идеята да се направи в Благоевград полувисш институт за културно-просветни кадри?

- Имаше нужда от подготвени млади хора, които да поемат работата в читалища и културни институции. Не е важно чия е била идеята, те вършеха всичко с етусиазъм. Данчо Симонски например 2 години работи по моя молба в читалището в с. Брезница. И това не беше нещо самоцелно, това бе част от нашата мисия.

- Какво не успяхте да направите?

- Ако съм смятал, че нещо трябва да направя, ще съм го направил. Сега рекламираха, че Кралската филхармония за първи път гостува в България на 11 декември. Това не е вярно, Лондонската филхармония свири по мое време в театъра в Благоевград! Не помня коя година беше точно, 1982-83-84... но със сигурност има хора, които могат да го потвърдят и са били на концерта! Ще издам даже и една тайна “от кухнята”. Влизам в салона на театъра преди концерта на Кралската филхармония и виждам, че има няколко незаети места. Не можех да допусна такова нещо! Звъннах веднага на директора на Вечерната гимназия незабавно да доведе учениците - не може на Лондонската филхармония да има празен стол в салона! В началото на концерта всичко беше на ниво, сигурен съм, че и тогавашните ученици не са го забравили! Лични приятели са ми Ян Френкел, Дийн Рид, които бяха на фестивалите на политическата песен...

- Защо сдадохте сам лидерския пост в сферата на културата в региона?

- Всичко си има край. Бях подготвил за работата Федя Яков и бе време аз да се оттегля, за да дам възможност на по-младите да продължат започнатото. Такива са ми убежденията! Така се стекоха нещата, че ми предложиха работа в Москва за мястото на директор на Дирекцията за културна дейност сред българските граждани в СССР. Мандатът на предишния бе изтекъл. Веднага приех, синовете ми бяха вече женени, заминахме със съпругата, дъщерята и тъща ми, която бе болна и се нуждаеше от непрекъснати грижи. Отидох като зам. директор и превърнах дирекцията в български културно-информационен център, защото не можех да стоя, без нещо да променя. По-известен и най-добрият български културно-информационен център е само този във Виена.Четири години работих в Москва и като се прибрах, се пенсионирах.

- Какво липсва днес на Благоевград, че да е истински културен център?

- Той е културен център! Има театър, има Камерна опера, има ансамбъл “Пирин”, Куклен театър и читалище, има Биг-бенд, телевизии, два университета, художници. За да пулсират всички тези институции в съзвучие, липсва само едно обединяващо и координиращо звено, каквото бе Съветът за култура. Сега обединяването на усилията на всички звучи почти химерно заради партийните разграничения, но когато надживеят “детството” си, логично е да тръгнат към сътрудничество и съдействие и да се търси обединение в духовното.