Децата идваха от село да научат занаят, лятото ги пращахме на стаж по морето, много предпочетоха чужбина да практикуват професията си

- Госпожо Георгиева, за първи път сте влезли в класната стая на учениците от Професионалната гимназия по туризъм в Кюстендил преди 60 години, как станахте учителка тогава?

- О, аз не съм преподавател по специалните предмети в Трудовото училище, както го наричаха тогава. В училището попаднах, след като завърших българска филология. Първо започнах като преподавател по български език, после ми дадоха руски език, а най-накрая и немски език, тъй като нямаше учител специалист.

- Какво изучаваха тогавашните ученици в училището за трудови резерви?

- Ами тогава преподавахме български, руски, политзанятие, математика, музика, спорт и по-малко физика и химия. Нашите ученици имаха и специални предмети - технология на храненето, материалознание и учебна практика. По-интересно им ставаше на тогавашните ученици, когато през втората година отиваха в производството. Училището имаше международно признание, защото доста от учениците ни тогава покрай професията си успяха да намерят вратички и да отидат да работят в други страни, например в Германия. В соцстраните, където отиваха да работят по договор, нашите ученици прославиха училището. Един от първите ми ученици е известният през последните години дарител в Кюстендилско Кубрат Панев, който завърши пред очите ми.

- Спомняте ли си какви са били специалните предмети тогава?

- И тогава, както и сега, учениците правеха закуски и се учеха да готвят, а техните ястия се предлагаха в стола на училището. В последните десетина години училището се сдоби и с този хубав павилион, в който сега се предлагат закуски, приготвени от учениците в часовете им по специални предмети. А иначе тук се изработваше всичко. Правеха пълно меню, имаше сервиране, даже кабинетът по сервиране, който ползват сега възпитаниците на училището, и тогава беше такъв кабинет. Той беше много добре обзаведен, с най-хубавия порцелан, който съм виждала по онова време, тънък и ръчно рисуван, и кристални чаши имаше.

Когато се отвори паралелката по сервиране, лятно време учениците ходеха на стаж по морето, и тази традиция се беше запазила допреди 4-5 години.

- Вие сте живата история на Професионалната гимназия по туризъм в Кюстендил. Разкажете за промените, през които е минало училището, още повече че сте била свидетел на по-голяма част от тях?

- Училището се създава през 1909 година по инициативата на женското дружество "Майчина любов" в Кюстендил, първото му наименование е Професионално училище по облекло и трудолюбие. В него се учат деца на дребни търговци, занаятчии, служители и работници. От 1928 година до 1932 година училището прераства в Стопанско училище с 3-годишен курс на обучение. През 1945 година става Професионална девическа гимназия с 5-годишен курс на обучение. През 50-те години на миналия век е известно като допълнително занаятчийско училище при Софийската търговско-индустриална камара, след което се преименува в Практическо промишлено училище. В периода 1950-1957 г. прераства в Училище по трудови резерви за подготовка на изпълнителски кадри по шев и помощник-готвачи. От 1957 година се утвърждава като Професионално техническо училище по обществено хранене, а през 1963 година училището е вече техникум с патрон Н. Й. Вапцаров. Прераствайки в техникум, училището все повече утвърждава своя авторитет, като подготвя висококвалифицирани кадри за цяла Югозападна България.

- А колко преподаватели имаше тогава в училището?

- Ами учителите не бяхме повече от 10-12 души. А по специалните предмети имаше по двама учители на паралелка, понеже разделяха паралелките по практика. А иначе бяха огромни паралелките, по 49 ученици имаше в клас.

- Откъде идваха учениците?

- Децата идваха от цялата област, предимно деца на занаятчии и хора, работещи в обслужващата сфера. Преобладаваха децата от селата, но имаше и от града. Най-вече деца, които са учили една-две години в други училища, и вече при нас идваха, за да научат професия и да имат занаят, когато завършат. Интересът към нашето училище се увеличи, когато школото стана техникум. Не си спомням през коя година беше, когато заради многото ученици се наложи да надстроят старата сграда с още един, трети етаж. Тогава учениците се хранеха тук, в училище, в стола, имахме и пансион, а моят съпруг работеше като възпитател.

- Тук ли се запознахте с него?

- Да, тук се запознахме, тук се оженихме и до пенсионирането си работихме тук двамата заедно. Той се казва Георги Димитров. Беше възпитател, а после се освободи и място за учител по философия, с което допълваше норматива си.

Много ми е мило, че често ни канят на гости в училището. Все пак половината от живота ми е преминал тук, в коридорите и класните стаи на това школо. Част от сегашните учители познавам, защото са били мои възпитаници някога, другите, най-младите, не са ми били ученици, но и тях познавам