Човек греши от алчност и простотия, от спестеното за апартамент си купих хладилник, парите изгоряха в банките

- Славейко, работиш като сарач повече от 45 години. Идвало ли ти е на ум идеята да станеш някакъв шеф, макар и от малък калибър?

- Хората са казали - от всяко дърво свирка не става. Според мен и от всеки човек началник не може да стане. Цял живот съм бил и си оставам един прост работник, който се интересува да има работа и да занесе нещо вкъщи.

- Как привличаш клиентите - баеш ли им, черпиш ли ги, омагьосваш ли ги?

- През всичките тези години, откакто работя като сарач, винаги съм правил едно и също - посрещал съм и изпращал всеки дошъл при мен клиент с добра дума и усмивка. Ако видя например, че някой е запален по футбола, отварям приказка на тази тема. С други бистря политиката, с трети си въртим моабета кой какво вино или ракия е направил, какво е изкарал от градинката или нивичката си и т.н. Абе, лаф да става и времето да минава.

- Народ шарен, дето има една дума.

- Така си е. Случвало ми се - идва клиент и хем не знае какво иска, хем и претенции до небето. На мен отвътре ми ври и кипи, ама стискам зъби, клатя глава в знак, че го разбирам и така изпускам „парата”. На такива по друг начин не се угажда. Но няма как - нали е клиент, трябва да го коткаш, защото избяга ли веднъж, после може и да не се върне никога в работилницата.

- Жените или мъжете са по-капризни клиенти?

- Жените! И особено по-старичките и по-бедните.

- Не ти ли омръзна цял живот да кърпиш чанти, колани, якета и какво ли още не?

- Да ти кажа честно все още с мерак идвам на работа. Седна ли зад сарашката масичка или шевната машина, не усещам как минава денят ми. Тоя дойде, оня дойде - все има с кого да разменя по някоя приказа. Пък и откакто станах „бизнесмен” зная, че каквото си изкарам - за мене и децата си е. Това си сериозен стимул.

- Като гледам обаче май и твоят занаят е на замиране. Едно време бяхте бая народ, а днес я сте останали десетина души в Благоевград, я не сте.

- По-малко сме, 3-4 в цялата община. Старите измряха, а младите не искат да си вадят очите с кърпежи като моите.

- От останалите живи твои колеги на кои признаваш майсторлъка?

- На Иван Мазурски, при когото навремето се учих за сарач. Живее в село Дренково, община Благоевград. От Петрич до София друг такъв майстор като него няма. Жив и здрав е, годинките му са доста над моите, но човекът продължава да работи, не се предава. Има си клиенти не само от района, но и от съседна Македония.

- При тебе идват ли от комшиите?

- Да преди година-година и половина прескачаше по някои, но напоследък спряха. Сигурно и там ги върти кризата, та едва ли им е до такива като мене.

- Кажи ми откровено, сарашкият занаят храни ли семейство?

- Грехота е да се оплача. Днес може да влязат в работилницата пет души, но утре ще дойдат десет. Не тече, но капе. И това ми стига.

- Какви са най-честите услуги, които извършваш?

- През есента и зимата най-често идват за смяна на ципове - на ботуши, на чанти, на якета. През пролетта и лятото шием чергила за товарни автомобили, търговски сенници. Абе все си има работа.

- Защо толкова хора трудно се разделят със старите си чанти или ботуши, макар че на пазара цените на новите такива са доста ниски?

- Понякога и аз самият не мога да си отговоря. Носили ли са ми за ремонт такива антики, че се чудя къде им е кяра на тия хора да ги преправят или кърпят.

- И до какъв извод стигаш в такива случаи?

- Че в повечето случаи причината е, че не им се дават двайсет или трийсет лева за една нова и хубава чанта или боти.

- Гледам и двамата ти синове се навъртат около тебе. Нещо като семейна фирма ли сте направили?

- А не. Идват само когато са свободни. Каквото си изкарат - за тях си е. Абе и пет лева да ти паднат при тая криза днеска, все си е пара, не е като без хич.

- Сигурно си ги научил на доста хватки от занаята!

- Така си е. Много мои хора са. Пък и да ти кажа, някои неща по-добре ги правят от мене. И това ме кефи.

- Когато в работилницата дойде някоя млада булка, ти ли я посрещаш?

- Сключили сме „споразумение” със синовете - старичките при мене, по-младите - при тях.

- Правил ли си равносметка в кои дни имаш повече клиенти и в кои по-малко?

- Около дните , когато хората получават заплатата или пенсията си, поръчките стават повече. С обувките е сезонно - чукне ли на прозореца есента, едва тогава мнозина се сещат, че е време да видят на какво дередже са. Това важи повече за жените. Те май са по-прибрани в това отношение.

- За какво си мечтаеш днес когато, както се казва, си се разплатил с живота - имаш деца и внуци, собствен дом, работа, която ти носи удоволствие и изхранва семейството ти?

- Мечтая си да дойде денят, в който да се пенсионирам. Като смятам и пресмятам, пенсията ми няма да бъде по-голяма от 200 лева, но на мен не ми е толкова до парите, защото на село си имам всичко - хубаво дворче, гледам 15 кокошчици, две прасета, сея по някой ред картофи, домати, чушки. Все ще прекарам някак си.

- Нямаш ли мерак да отидеш с жена си на екскурзия в Гърция, Турция, Италия?

- Имам, но от работа все не ми остава време. До преди двайсет-трийсет години ходехме с жената всяко лето на море. Вярно, пълнех багажника на жигулито с домати и чушки, но почивката ми излизаше евтино.

Сега моите синове и внуци не могат да отидат, защото за една почивка от десетина дни ще трябва да се изръсят кажи-речи с една хилядарка. А аз и жената, имаме ли десет лева в джоба, все гледаме да ги дадем на тях или внуците, а за нас, каквото остане. Така че за чужбината въобще не мисля.

- Не ти ли идва малко отгоре всеки ден да пътуваш от селото до града и вечер обратно?