Чалгата е лошо открадната музика

За Кирил Иванов Самарджиев от село Струмяни в едноименната община във вече 69-годишния му живот всичко е музика. Роден е на 14.I.1942 година в село Илинденци, където взема основното си образование. След завършване на Педагогическото училище в Благоевград е учител в селата Сливница и Влахи.

Завършва счетоводни курсове и става ведомствен контрол в потребителната кооперация “Огражден” в Струмяни. След това отново е учител в Каменица и Кърпелево и от 1968 година над 30 години преподава музика в СОУ “Св. Паисий Хилендарски” в Микрево. Почетен член е на народно читалище “Братя Миладиновои” в Микрево. Съпругата му Митра е работила като плановик в предприятие “Илинденци-мрамор”. Имат син Иван, главен счетоводител във “Фармахим” - София, а съпругата му Гергана е банкер.

Дядо Кирил е особено горд с внука Светослав.

- Кирил, ти си почетен член на читалище “Братя Миладинови” в Микрево, как се случи това?

- Ами решиха от ръководството и ме направиха. За мен това е един добър знак на уважение. Музикалната ми съдба от години е свързана и с дейностите на читалището. Работил съм като корепетитор и ръководител на читалищния ансамбъл и други състави.

- Музиката фамилна черта ли е?

- По-скоро е нещо като грипа - едни заболяват в семейството, а други не ги хваща.

- Теб този вирус как те хвана?

- Още като дете имах наклонности, но нещата тръгнаха по-официално като ученик в педагогическата гимназия в Благоевград. Там, освен за даскалство, учехме и музика и ми вървеше. Тогава музиката си беше предмет, без който училищата не минаваха, пък и всеки учител трябваше да разбира нещо и от музика. Най-често свирех на цигулка. После добавих и акордеон. Към музиката ме насочи и тате. Той беше добър на тамбура, но на ония тамбури що имаха само два тела. И сега го виждам с тамбура в ръце и с любимата му песен “Женил се Петре войвода”. А мама Гюра. Тя е от Кочериново и известна там на младини самодейка. Към 1941 година се харесали с тате и през 1942 година съм се пръкнал и аз.

- Вашият род с корени от Илинденци ли е?

- О, не. Дядо ми Янак е от Трънско. Той имал двама братя и в началото на ХХ век се запилели по дюлгерство в Канада. Като се върнали ги взели войници в Балканската война. Харесал им този край и направили на баща ми къща, а те си свили свои домове в Дупница.

- Цигулката ли ти е предпочитаният инструмент?

- О, не! Беше. Тя е добра, защото може да изрази и радост, и тъга, и да плаче, и да пее. В училището в Благоевград имаше състав и аз свирех втора цигулка, но към III курс се прехвърлих на акордеон. Това беше през 1956 година. Мислех, че той дава повече възможности за изяви. Помня, тате ми купи един “Велтмайстер” от 80 баса. Беше за празника на светите братя Кирил и Методий. Важно се оказа и това, че учител ми беше известният музикален педагог Христо Коларов. Той ми помогна много и в теория, и в практика. И така над 4 десетилетия разтягам меха на акордеона си.

- Кога започнаха изявите ти на читалищни сцени и защо?

- Това, което правех в училищата, ми беше задължение, за него ми се плащаше, а в читалищата отидох по мерак, харесваше ми. Истина е, че чувствах музиката като потребност. В училището на Микрево най-вече се опитвах да всявам музиката в душите на учениците си, а чрез читалището тя да разнообрази житието на хората. Направихме състав, наричаше се “ЛАСК”, от първите букви на имената на участниците: Любен - с флигорна, Асен - с китара, Стоян - с ударни инструменти, и аз, Кирил - с акордеона. Ръководител ни беше известният Кирил Златков, а от 1968 година тази отговорност поех аз. Освен че свирехме в читалището, участвахме на различни прегледи и фестивали и на местни празници, свирехме и в най-авторитетното някога развлекателно заведение по течението на р. Струма “Байкал”. Свирехме по 6-7, че и до 10 часа на ден.

- Лесно ли се ръководи музикално-певчески състав?

- Ами лесно. Вземаш една пръчка и я размахваш пред тези, които трябва да свирят и пеят. Размахвал съм такава пръчка и пред ученическия музикален и хоров състав и мисля, че е било с успех. Затова искам да благодаря на музиковеда проф. Илия Манолов от Благоевград, под чийто напътствия завърших диригентски курс в Якоруда и така добавих още някоя буква в музикалната си азбука.

- Какво е за тебе учителството?

- Може би след лекарската това е най-благородната професия. Да учиш и научиш други - това е божи дар. Учител съм бил близо 40 години и на ум не ми е идвало, че мога да правя нещо друго.

- А музиката?

- Мисля, че тя е връзката между божието и хорското. Тя само възвисява и никога не учи и води към зло.

- Как разбираш кога едно изпълнение е добро?

- Ами като слушам и почувствам, че косата вземе да ми настръхва от наслада и напрежение. Музиката за мен е част от кръвта и както тя обикаля тялото, така и музиката ме обхваща целия - и духом и тялом.

За мен тя е животът ми.

- Каква музика предпочиташ?

- Е, разбира се, държа на духовата. Водил съм духови оркестри към училището. Харесвам и джаза и симфоничната музика. Горд и удовлетворен съм от училищната духова музика в Микрево. Горд съм, че съм успял да вкарам в съзвучие 10 тромпета, 5 барабана, тъпан и други инструменти, и то в ръцете на деца.

- Колко песни можеш да изсвириш?

- Не знам. Приеми, че сме свирили по 10 часа, и то без да повтаряме песни.

- Обработваш ли песни?

- Ами налага се да се приспособят някои към тези, които ще я изпълняват. Аз като чуя песен, веднага мога да я сложа в рамките на два или три гласа, според това как ми е нужна. Имам вече две тетрадки с нотирани обработени песни. Използвам някои от тях в репертоарите на местните самодейци. Ползвал съм и песни на Кирил Стефанов, Илия Манолов, на Николай Кауфман, на Димитър Янев.

- Какво мислиш за чалгата?

- Пълен отврат. Крадена музика, и то лошо открадната. Липсата на добър текст и музика несполучливо се прикрива с голи телеса.

- За всичките тези години имаш ли отличия?

- Ами купа от 1984 година за първо място на мой състав на фестивал на Министерството на природните ресурси, лични грамоти и медали от някои прегледи и фестивали. Отличие за мен е и това, че много песни на самодейците в читалищата на Микрево и Струмяни вече са записани.

- Пенсионер си вече. Свириш ли още?

- Поддържам формата си. Всяко утро, ако няма нещо спешно, слагам акордеона на гърдите си. Ида ли на работа из лозето или из градината, си тананикм. Имам си стока и като ходим по баирите да ги паса, взимам сворчето.

- Свирил ли си по сватби?

- Не съм сватбар, но веднъж ми се случи. Не държа на печалбарство с музика. Искам душата ми да е сита, а в портфейла - както се случи. Та веднъж отидохме с един Сандо, тромпетист, на сватба в Каменица. Започнахме да свирим и по едно време Санде ми вика: Абе, Кире, ти така свириш, като когато триста невести ми пеят.

- Ръце имаш за свирене, а глас за пеене?

- О, имам, и то обработен. Бил съм на школовка в Музикалната академия в Пловдив. От 120 души взех второ място. Там съм пял и в опера. Пях в операта “Луд гидия” на Парашкев Хаджиев, и то ролята на самия луд гидия.

- Има ли на кого днес да кажеш благодаря?

- О, да. На всички мои ученици, че са ме слушали, на всички хористи от читалищните ансамбли, на хореографа Костадин Руйчев, на Методи Лозански, с когото съм работил.

- Завиждаш ли на някого?

- Не. За всеки има място под слънцето.