Бях корепетитор в ансамбъл "Пирин", но нали съм будала, отказах се

Повече от 40 години ваксаджията Кирил Гогов всеки ден е със своето сандъче, четките и боите си на любимото му място - "главната" благоевградска улица "Тодор Александров" срещу Съдебната палата. Повечето хора дори и не го забелязват, но Киката не им се сърди. Свикнал е. Той обаче вижда всички и от раз може да познае кой ще спре при него, за да му лъсне обувките, и кой ще го подмине като пътен знак.

За това интервю ми предложи да ми лъсне обувките или да му дам 2 лева, за да хапне една чорба в кръчмата на пазара. Обещах му ги едва като ми разкаже нещо за себе си. Ето за какво си говорихме миналата събота:

Как се издържа толкова години на улицата в очакване някой да спре и да ти поръча да му лъснеш обувките?

- Глад що не прави. Къде да ида и какво да работа. Бех дълго време музикант - акордеонист. Ама остарех и не можех да държа акордеона. Повече от половин час свирене ми иде нанагорно.

- Къде си свирил?

- Къде ли не - в ресторантите на Ловния дом, "Волга", " "Златното пиле", "Здраве" , "Бор", "Кривата краставица" и "Воденицата". Цели девет години свирех и по кръчмите в Станкето /Дупница/. Абе нема град в България, дека да не съм одил да свиря с акордеона или цигулката.

- Искаш да кажеш, поживял си си добре като музикант?

- Що да си кривам душата - така беше. Падаше добра пара, имаше хапване, пийване, мадами, ама всичко мина и замина. Сега като ме гледаш, петдесет кила съм станал и нямам дори пари да си оправя зъбите.

- Според тебе кои са по-добри музиканти - циганите или българите?

- Българите. Казвам ти го честно. И аз навремето си мислех, че ние, циганите, сме най-добрите, ама като чух как свири на акордеона Петър Алчев от София, капата ми падна - и то на мене, дето всеки у градо ме знае какъв акордеонист професионалист на професионалистите съм. Брато, тоя направо ме сбърка, бе. И до днес не съм чул некой да свири по-убаво от него.

- Без да се хвалиш, колко мелодии може да изсвириш сега от раз?

- Минимум сто-сто и пейсе.

- Коя ти е любимата?

- Е па "Желем-желем", най-известната и най-убава циганска песна. Да не ти разправам що бакшиши съм изкарал с нея.

- Казват, че музикант къща не храни?

- Тоя, дето е рекъл това, за мене не е бил никакъв музикант.

- Кажи имената на някои от колегите ти музиканти в Благоевград, на които сваляш шапка, защото умеят да свирят поне като тебе!

- Нема такива. Аз съм най-добрият. Ако сега зема и засвира, ще кажеш - този е цар на акордеона. Знам, че не верваш, ама питай който искаш и всеки ще ти каже какъв музикант беше Кире Гогов, ваксаджията.

- Защо не харесваш днешните музиканти?

- Защото свират като под калъп, докато аз импровизирам в различни гами и това прави музиката ми по-жива и по-истинска.

- Вярно ли е, че известно време си свирил и в ансамбъл "Пирин"?

- Верно е, разбира се. Некъде около осем-девет месеца. Професор Кирил Стефанов, лека му пръст, ме беше викнал да помагам на оркестъра при разучаването на вокални и хореографски композиции.

- Искаш да ми кажеш, че си бил корепетитор на ансамбъл "Пирин" - така ли да те разбирам?

- Чудно ли ти е? Аз свиря всякаква музика - българска, гръцка, циганска, италианска, народна, естрадна. Не разбирам от ноти, слухар съм, но ако седна сега един час с акордеона, повече няма да искаш да чуеш друг да ти свири.

- Разкажи ми за работата ти в ансамбъла. Просто не мога да повярвам, че това, което ми разказваш, е истина!

- Вика ни един ден професорът заедно с корепетитора Венчо Борисов и казва на Венчо: “Слушал ли си го това цигане как свири? Прави го по-добре от всички в оркестъра и затова мисля да го пусна да поработи като корепетитор с оркестъра. Ти какво мислиш?”

Кирил Стефанов беше началник, а Венчо смрънка нещо и така изкарах цели осем месеца в ансамбъла. Заплатите и по онова време не беха големи, и аз, будалата, напуснах, за да свиря по ресторанти и сватби. Сбърках, защото щях бая свет да видя с ансамбъла.

- Кога разбра, че си сбъркал?

- Нямаше и месец-два след като напуснах. Брат ми все казваше - имаш ли занаят, по-добре е да тръгнеш с малката лъжица, отколкото с големата, ама кой да слуша тогава.

- Ако това, което ми разказваш, е вярно, още по-щуро ми изглежда и решението ти от акордеонист да се преквалифицираш на ваксаджия?

- Стана принудително. Аз съм ваксаджия още от 14-годишен. Израснах без баща и требваше с нещо да се прехранвам. Работих в началото като тухлар, но много тежка беше работата и реших да стана ваксаджия - като баща ми и братята ми. Върнах се към тоя занаят преди 15-ина години, защото остарях и акордеонът със 120 баса взе да ми тежи и не можех вече да свиря нито по сватби, нито по кръчми.

- Доколкото знам, свирил си и на цигулка. Нищо обаче не казваш за нея.

- Свиря, но не ми прави кеф като акордеона. Той е големо нещо, ама за тези, дето умеят да свирят на него.

- Преди трийсетина години в Благоевград имаше некъде около петнайстина ваксаджии. Сега сте останали само двама. Защо според тебе се обърна "зарът"?

- Други беха времената тогава. Имаше работа за всички и се изкарваха добри пари за онова време. Заплатите на ваксаджиите беха между 120-150 лева, а да си лъснеш обувките навън беше една от възможностите хората да те забележат.

Сега, ако не са съдиите и адвокатите от съда отсреща, които са ми най-редовните клиенти, нема да мога да изкарам и за една кутия цигари. Аз заради тех идвам сутринта по-рано, некъде към седем-седем и половина. Идват чат-пат и американците от университета, ама по-редко. През останалото време разчитам на гръцките туристи.

- И на тях ли взимаш по два лева?

- Не. Всеки ми дава колкото прецени, но сметката е винаги точна.

- Какво е нужно да стане човек ваксаджия?

- Нали виждаш - едно дървено сандъче като това, три-четири четки, няколко различни цвята бои, вакса и едно столче, на което да седнеш. Останалото е Божа работа - ако имаш клиенти - добре, ако нямаш - затваряш "сергията" и се прибираш гладен вкъщи.

- Ако в Благоевград клекнат още пет-шест ваксаджии като тебе на тази улица, ще ти умре ли бизнесът?

- Не вервам, защото имам клиенти, които идват да си лъскат обувките при мене повече от десетина години, и все ще изкарам пари за един хлеб.

- Каква е била най-голямата ти надница като ваксаджия”

- Некъде докъм 35 лева.

- Жените или мъжете са по-редовни клиенти?

- Мешано е. Мъжете идват да им лъскам обувките, а жените - да им пребоядисам некои стари обувки. От 4-5 години насам едва миналата седмица се случи жена да стъпне на сандъчето, за да й лъсна обувките.

- Като им кажеш, че едно лъскане на обувки струва 2-3 лева, как реагират?

- Различно. Повечето не се пазарят, вадят парата и плащат. Някои дори остават и бакшиш - лев, два. Давали са ми и петарка отгоре, ама много редко.

- Къде е гяволъкът при лъскането - в боята или във ваксата?

- При майсторлъка нема гяволък. Всичко зависи от кожата на обувките. Изкуствената кожа каквото и да я правиш, никога нема да светне като естествената. Ама хубавите обувки не са по джоба на всеки и затова на десет чифта едва един се случва да е от естествена кожа. Другото са китайски боклуци.

- Ти от кого си учил занаята?

- От брат ми Али. По-голем майстор ваксаджия от него у градо немаше, ама Господ го прибра много рано. От него знам, че мурафетът при лъскането е да не натискаш четките към обувката, а да ги оставиш само нежно да ги докосват. Така боята остава по-дълго време върху кожата и се получава хубав и траен гланц.

- Виждам, че никъде не си поставил цени. Това някаква твоя стратегия за изкарване на повече пари ли е, или начин да оставиш клиентът сам да прецени на момента колко да ти даде?

- Аз цел живот лъскам обувки според хората. Като видя една хубава жена например, която отвсякъде хваща окото, преценявам как да пребоядисам обувките, които ми е донесла. Старая се да й хареса работата ми, а тя ми оставя два-три лева отгоре. Мъжете остават бакшиш, ако се разприказваш с тех. Има обаче и доста темерути - стискат се и за 50 стотинки.

- Сред редовните ти клиенти има ли такива скръндзи?

- Нема. Там всичко е на шест.

- Като си седиш на столчето с четките и боите, може ли да познаеш кой от хората, които минават по улицата край тебе, ще ти даде бакшиш, ако му лъснеш обувките?

- Мога, разбира се. През тези 40 години съм станал нещо като професор по психология - от раз познавам кой какъв е. Най-щедри са гърците. Видя ли грък да се завърти около мене - знам, че днеска съм вързал яка надница. Винаги плащат двойно.

Такива, които си стискат двата лева в джоба си, не ходят да си лъскат обувките при ваксаджия. Познавам ги по захабените им обувки и чорапи. От мене да знаеш - чорапите винаги издават какъв е клиентът. Виждал съм чорапи, които поне месец не са виждали вода и сапун, а за обувките - да не говоря.

- Сега през лятото - горещо-негорещо, все някак се ядва. Ами как я караш през зимата?

- Не е за разправяне, ама нема накъде. Студено-нестудено - всеки ден съм тука, на улицата.

- Взима ли ти общината наем за сандъчето и твоето столче?

- Некъде към 20 лева на година. Допреди две години имах и стол, на който да сядат клиентите, ама инспекторите от общината ми поискаха да плащам за него 80 лева тротоарно право и аз го махнах. Иначе със столчето е по-добре - създава у клиента усещането, че му правиш ихтибар, уважение.

- Богат ваксаджия има ли?

- Нема! Но нема и гладен. През деня се ще минат три-четири души и за днеска манджата съм я изкарал. Лошото е, че и вкъщи нещо треба да откарам, оти жена ми е на легло, а синовете ми немат постоянна работа. Имам и 7-8 праправнуци, които също чекат нещо да им подам.

- Като се вглеждаш в обувките на хората, горе-долу какъв процент според тебе са виждали скоро боя или вакса?

- На всеки двайсет - един.

- Какво правиш, когато някой дойде при тебе и иска да му почистиш и без това чистите обувки?

- Питам го майтапи ли се, или иска да ми даде два-три лева. Лъскал съм често обувки, които нямат нужда нито от боя, нито от вакса, а само от едно леко почистване, но за да направя кеф на клиента, гланцирам им бомбетата с кадифената кърпа и така започват да изглеждат като нови.

- Взимаш ли пари на всички клиенти?

- За взимане - взимам, ама различно и според човека. Лъскал съм обаче обувки и за 50 ст. Идва при мене човекът и казва: "Майсторе, нямам сега пари, но сложи им малко боя, пък следващия път ще си оправим сметките".

- В такива дни, когато нямаш клиенти, какво правиш?

- Изпушвам си надницата. Мъча се да ги откажа, пущините, ама все не мога. Виж ме, станал съм петдесет кила от тях.

- Разкажи ми някоя скорошна случка като ваксаджия!

- Идват тази зима две момчета от Американския университет. Аз не разбирам и грам от езика им, но те ми показват с ръце, че искат да им лъсна ботушите. Викам си - тия двамата за днеска ми стигат да си изкарам и ракийката. За десетина минути направих ботушите им джам - муха, ако кацнеше, щеше да се подхлъзне. Останаха доволни и първото ми подава 10 евро.

Аз обаче си помислих, че иска да ме преметне и му връщам еврото и настоявам да ми даде 10 лева. Сега пък те взеха да се пулят и да гледат като паднали от небето. Разгеле, разбраха ме, обмениха валутата в чейнчбюрото близо до мене и донесоха парите - двайсет лева. Толкова пари за десет минути работа не бях изкарвал цяла година. Вдигнах си набързо сандъчето и право у кръчмата, ударих му една-две греяни и се прибрах.

- Похвали ми се, че имаш 7-8 праправнуци. Разкажи ми още нещо за семейството си!

- Какво да ти разказвам. Циганска работа. Вече не знам колко души сме. Нема работа, мизерия. Жена ми е болна и от дълго време не може да се обслужва сама, та дъщерята й помага. Синовете ми - Сашо и Любчо, които не са лоши музиканти, и те немат работа. По цел ден висят ей тука до моста на реката с надеждата некой да ги наеме да свършат нещо. Това ми е животът - хем мизерен, хем цигански.

- Просил ли си някога?

- Никога. Смятам, че щом човек има поне една ръка, с която да може да свърши нещо и да изкара некой лев, срамота е да проси. Аз съм си лягал много пъти гладен, ама никога не съм протягал ръка за милостиня.

- Много от циганите в махалата обаче го правят!

- Правят го по-младите. От наборите не познавам такива. Беднотията принуждава много от тех и да краднат. Аз обаче познавам сред циганите от махалата и много добри майстори строители, тенекеджии, дърводелци. Циганин, който има работа да си храни семейството, не краде и не мързелува - от мене да го знаеш!

- Навремето, преди демокрацията, по-лек ли беше животът ви?

- Хиляда пъти. Имаше работа и хляб за всеки. Не беше много, ама имаше. Заплатите не беха големи, но всичко беше евтино и хладилникът ми все беше пълен. И нямаше хора, които да ровят в кофите или да просят.

- За какво си мечтаеш днес?

- За нищо. Ако не ти е писано от Господ, колкото и да го искаш да стане - не става. Затова и аз като другите цигани живея така - ден за ден.