Братя Тодор и Георги Врабски: Занаятчийството не бере душа, а умря

Тодор и Георги Петрови Врабски са известни не само в Кресна като музиканти, песнопойци и занаятчии. Тодор е роден през 1941 година, а Георги след две години - през 1943. Тодор е работил като техник към пощенската станция в Кресна. Съпругата му Мария е от Горна Градешница. Има двама синове - Росен, който води оркестър в Благоевград, и Петър - бивш военен музикант, сега участник в местния ансамбъл на читалището в Кресна. Семейството е дарено със снахи, 3 внучета и 1 правнуче.

Георги е работил на повече места. Бил е строител в ТКЗС, шлосер, леяр и стругар към предприятие “Вихрен” и към “Енергоремонт - Кресна”. Съпругата му Василка е от Долна Градешница. Семейството има син Кирил и дъщеря Димитрина, които са ги дарили с 4 внучета.

Общото в двете семейства е взаимното уважение, преклонност към народните песни и изобщо към музиката, и пионерство в домашното занаятчийство.

- Братя Врабски, откъде идва фамилното ви име.

Тодор: - Ами не идва и не се свързва с нищо с известните навсякъде малки пиленца, наричани врабчета, а от наш дядо.

Георги: - Този наш дядо е живял на младини в село Врабча, което се намира над Илинденци, почти в прегръдката на Пирин планина. Това село го няма от над 100 години, че е горяно и клано от турски насилници. Заради насилието дядо забягнал и се заселил в махала Полена към село Влахи, откъдето иде и коренът ни. Като дошъл, местните люде взели да му викат Врабчовалията и постепенно станал Врабски, така се родил и родът Врабски.

- Преди десетина години и двамата бяхме известни занаятчии в Кресна. Хора идваха от Петрич и Благоевград, но нещо май позамря занаятът?

Тодор: - Ами и двамата падаме малко чепкачи, все гледаме с нещо да се занимаваме. Пък и да се поприпечели нещичко.

Георги: - Абе и това, ама май и от друго, че сме от категорията хора, за които се казва “луд умора няма”, но тук важи пословицата “За лудо работи, за лудо не седи”.

Тодор: - Родителите ни са били земеделци и стокари хора. Гледането на домашни животни си е фамилна традиция. Някога трудно се осигуряваха фуражи, та през 1975 година се напънах и си купих мелница, караджейка. Заработи. Скоро добавих до нея и фуражомелка. В началото всичко бе за наши си нужди, че имахме към 20 овце, 10 кози, гледахме по 3-4 свине, още кокошки. Гълтаха много, ама ние като си мелехме фуражите, излизаше по на сметка. Обработвахме и сено и други груби журажи, че така се оползотворят по-пълно. Първо за нас си, после за комшии, пък и за града, че взеха да идват и от други селища. Това стана най-вече след връщането на земята от ТКЗС и хората взеха да садят царевица, да сеят пшеница, като в тези години се увеличи и домашната стока. Взеха да идват от Сливница, Горна Брезница, от струмянските и симитлийските села. Ама всичко бе някъде до към края на миналия век. Вдигнаха се цените на семената, на поливките, на оранта, на препартите и земята взе да опустява, да не се работи. Замря земеделието, хорато туриха ножа на много от животните, а така позамлъкваха и моите фабрики...

Георги: - Аз пък се насочих към друго. И то има отношение към животновъдството. Хората имаха овчици и трябваше да оползотворяват вълната. До 1981 година не бях виждал дарак дори и на снимка. Случи се сън, в който сънувах, че в село Ощава има дарак, който се продава и аз го купувам. Прокобен сън - оказа се, че в Ощава наистина има дарак и се продава. Сънят се наби в главата ми, кандардисах жената и хванах друм към Ощава. Пазарихме се за 2 хилядарки и докарах дарака у дома. Хубаво, ама работата не потръгна, че този дарак правеше вълната на къдели за предене на хурка, а много от тези, които идваха, искаха да си вземат вълната направо на прежда. Тръгнах да търся такъв дарак. Къде ли не ходих, та стигнах и до Пловдив. Насочиха ме към тамошен майстор, казваше се Нейко Нейков. Той ми отвори очите. Минават вече към 30 години и оттогава често ми идва на гости на празника Голяма Богородица. Та този Нейко ми намери дарак в Хасково. Оказа се, че е за вторични суровини. Хвана се обаче Нейко и го оправи. И работата тръгна. Това стана най-вече след ликвидацията на ТКЗС, че хората си понавъдиха повече овчици. Този дарак после наложи набавяне и на други съоръжения, та всичко стана като малка фабрика за чепкане на вълна и за правене на нишка, та на жените не оставше нищо друго, освен да хванат иглите и да плетат фланели и пуловери, или да сядат на разбой.

- Някога май и англичани се интересуваха за вашите занаятчийски владения.

Тодор: - Вярно. Идваха техни специалисти по развитие на селски туризъм. Това беше някъде към 1993 година по някаква програма, която се казваше ПРЕС. Тя се осъществяваше съвместно със и сега съществуващия в Благоевград Пирински туристически форум.

Георги: - Реч беше да се покажат забележителностите на Пиринския край пред англичанаите и те да потекат като река насам. Тези, които щели да идват, им се щяло да видят не само пиринските висоти и чудесии, и да похапват, но и да видят неща, каквито в Англия ги е имало преди два или три века, в каквите неща подадат и нашите дараци и мелници. Годините обаче минават, англичаните ги няма и няма, а нашите машинарии взеха да хващат ръжда.

- Тодоре, ти май се занимаваше и с изкупуване на кожи?

Тодор: - Ами като не стигаше заплатата от редовната ми работа, търсех всякакви вазможности за добавка. Нали знаеш, че сиромах човек си е жив дявол. Изкупувах кожи, ама и това се оказа до време. Иначе си беше и услуга за хората, че като колнат бравче на празник, какво да правят кожата... Да я хвърлят - замърсяват околната среда, а като я донесат при мен все взимат по някой лев. Оказа се обаче, че кожарството в България вече е мъртва работа. Виж, в Турция не е така. Някога в България имаше кожарски фабрики и цехове и се правеха кожуси, чанти и други изделия. Това обаче вече е минало, та всичко се пренесе в Турция и оттам се наводняват пазарите, пък хората нека си хвърлят кожите, че за жълти стотинки рядко някой тръгва да събира.

- Не мога да не попитам за едно ваше изобретение. Става дума за това как печете от 3 до 4 агнета наведнаж на открит огън, и то без да се мъчите да въртите ръжените с ръце.

Тодор: - О много добра работа стана. Пекат се чеверметата на въртящите се ръжени, а ние си попийваме ракийка и си правим сладка приказка. Пък навъртат се и зяпачи, та приказката става още по-сладка. Но това дело е повече на брат ми Героги.

Георги: - Абе бая се озорихме, докато му хванем цаката. На мен лично никога не ми е доставяло удоволствие да въртя агне на ръжен, че си е работа, и то поне 3 часа. Скисваше ми. А това се налагаше и още се налага било на Гергьовден, било на Голяма Богородица, па има и други домашни празници. Повиках неволята и тя ми помогна. Отпрегнахме ръце и впрегнахме електричеството. Нещата се вързаха, като към електомотор прикачихме система от колела, зъбчатки, железни ръжени, които вързахме на квадрат, а по средата се пали голям огън и хване ли жар, се завъртяват ръжените с агнетата. За да е всичко нормално, свалихме оборотите на електромотора от 940 на 40, което ще рече ръжените да завъртат агнетата по 40 пъти в минута. Стана по-друго - чеверметата се пекат, а ние си облажваме гърлата с ракийка. Пък стана и икономически по-изгодно, че с един огън се пекат повече бройки. Покрай попийване и приказки като задължение ни остава да следим печенето, като в началото, за да не прегори кожата, покриваме бравчетата със станиол. Така месото става много по-вкусно от това, което се пече във фурни на печки.

- Няколко пъти вече споменавате попийване. Наясно ли сте как се прави добра ракия?

Георги: - Не да се хваля, но с брат ми си правим ракийка по наш си тертип, като за своя душа. От добра домашна ракийка и шотландското уиски бяга и ще се зачерви от срам. А нашата все е такава. Едно от условията обаче е материалът да е с добро качество, съдовете да са добре измивани и дезинфекцирани, всичко да е чисто.

Тодор: - Хубавата ракия се прави с майсторлък, ама и с любов. Оставяме я към 50-52 градуса крепкост. Макар и с толкова алкохол тя не трябва да дращи по гърлото, а да го гали, нещо, което е невъзможно за кръчмарските ракии при техните 42 градуса и, разбира се, ако не са някое менте, което е още по-лошо.

Георги: - Важно условие при варката е да се пусне течът от лулата според възможностите на казана. Да не се забравя и махането на отровите при началното потичане. Това може да стане, като в кофата, където се оттича ракията, се постави буркан с вода, оставен малко празен отгоре. Ракията, понеже е по-лека, потича в буркана, пълни го и се оттича в кофата. След като се оттекат към 5-6 литра ракия, добре се вижда в буркана нещо като медуза. Това си е чиста отрова. Вади се буркана и се изхвърля събраното в него и така започва оттичането по правилата.

Тодор: - Ако пък някой иска да даде цвят на ракията си, то това става най-добре с трески от акация, които могат да стоят в нея няколко дни, или като ракията се събере за известно време в черничево буре. Не се препоръчва ползването на бои и други оцветители.

Георги: - Искам да добавя за ракията, че най-добре е, ако й се направи преварка. Това става, като се обърка с вода в казана, че само ракия преварява ли се, остава люта и може да нагарча.

- И двамата сте известни самодейци в Кресна. Какво са за вас песните и музиката?

Георги: - С музика и песни се живее чудесно и по-лесно. На музиканта човек сърцето му е отворено и не таи злоба.

Тодор: - Музиката и песните са патент на фамилията ни. Заразата иде още от баща ни Петър. Беше известен певец и майстор на тамбурата. Още когато бях на пет години, сложи в ръцете ми тамбурата, а като ученик вече ходех на прегледи и фестивали. После пръстите ми се разшаваха по валдхорна, бас флигорна, раменете ми заякнаха под каишите на акордеона. Много съм благодарен на диригента Александър Миразчийски от Благоевград, който ме направи корепетитор на читалищния ансамбъл “Яне Сандански”. Ходили сме на концерти из страната, че и в чужбина.

Георги: - Музиката е повече патент на брат ми, а аз пък си падам по пеенето. Участвал съм като хорист към читалището в Кресна, години наред пях и в ансамбъл “Вихрен” и съм ходил десетки пъти на разни прегледи и фестивали.

- Има ли наследственост в тази вече фамилна традиция?

Тодор: - Има. Синът ми Петър е акордеонист, има опит като професионалист в бившата военна музика в Кресна, сега е в общинската духова музика. Росен пък, вторият ми син, освен като майстор на акордеона е и отличен на бас китара.

Георги: - Моят син Кирил е с музикално образование от военното музикално училище “Маестро Атанасов”. И той посвири във военната музика на Кресна. Негови специалитети са тромпетът, валдхорната.

- Че вие можете да сформирате цял оркестър?

Тодор: - И го правим често на семейни празненства.

Георги: - Помагат ни и жените, моята Василка и Мария на брат ми. Добри гласове имат. А бацилът вече е хванал и внучетата.

- С една дума весело ви е...

Тодор: - Не се оплакваме, макар че животът ни не е бил никога лесен. Това къщи, покъщнина, имоти - всичко е с труд направено, а не от Бога.

Георги: - Наистина животът ни е бил всякога труден, но си мисля, че и такъв си струва да се изживее.