Борбата с дегенериралите политици и властници е трудна, но не и невъзможна

Кънчо Кожухаров е писател, журналист и преводач. Роден е в София на 15 октомври 1950 г. в семейството на писател и журналистка. Започва журналистическата си кариера във в. "Орбита". Част от своите разследвания и анализи издава в документалния двутомник "Кой какъв е в българската корупция" (2007- 2008). Превежда най-известните съвременни фантасти, печели награда за най-добър превод на Съюза на преводачите в България - 1988 г., сам пише фантастика.

От три години организира Международния фестивал за фантастика "Златен кан". Историческият му роман "Последният лов на Кана" става повод за организирането на академичната конференция "Корени на българската цивилизация". През 2010 г. излиза от печат вторият му роман "Факторът на добротата". След женитбата си с д-р Ангелина Давидкова живее в Благоевград. Двамата са съавтори на първата българска огледална книга - сборника с разкази "Възмездие/Китайско пясъчно коте".

- Кънчо, ти не само живееш повече от 10 години в Благоевград, но и си го направил сцена на някои от твоите разкази. Защо? Допада ли ти тукашният, по-бавен в сравнение със столицата ритъм на живот?

- Тук несъмнено се живее по-човешки, макар че моят собствен ритъм не се подчинява на града, а се определя от работата ми като писател. В Благоевград имам по-малко приятели, отколкото в София, но пък мога да се виждам с тях всеки ден. Достатъчно е да мина по главната улица, за да срещна някой познат, с когото ми е приятно да поговоря. Така че, както личи в криминалните разкази от сборника "Възмездие/Китайско пясъчно коте", аз обичам Благоевград. Няма да забравя, че половината от романа за кан Кубрат написах в едно кафене край лявото рамо на Гоце Делчев, а другата половина - у дома, с нашия котарак Макси на коленете.

- И родителите ти, и съпругата ти са хора на словото. Такова обкръжение предимство ли е, или изпитание за един творец?

- Всички ние се учим непрекъснато един от друг. Израснал съм в семейство, в което всяка езикова грешка влачеше след себе си шлейф от подигравки. В резултат човек развива усет и за най-дребните нюанси. От друга страна, когато си трето поколение писател, след дядо си и баща си, започваш да си поставяш изисквания, които по отношение на всеки друг биха ти се видели жестоки. Никога не съм се колебал да се откажа от някоя фраза или сюжетна линия, колкото и да е ефектна сама по себе си, ако тя не хармонира с останалото.

А колкото до жена ми, мисля, че съм невероятен късметлия, защото и най-обикновеният разговор с нея често се превръща във фойерверк от идеи. Не познавам човек, който по-бързо да стига до същността на всяка ситуация и по-безкористно да се опитва да помогне със собствения си опит и знания. Това е като дар от съдбата.

- Чие беше хрумването за общия сборник и на каква тема са разказите?

- Прецених, че от съпоставката нашите разкази само ще спечелят. Аз знаех, че никой не може да пише като Ангелина, защото освен че е много артистична и емоционална, тя има невъзможен за копиране жизнен опит. Кой друг може да види вътрешния свят на своите герои от гледната точка на психотерапевта? Ангелина пише за проблеми, с които се сблъскваме всеки ден: насилието, изневярата, смъртта, неумението да общуваш с другите лице в лице. Нейните разкази буквално лекуват душевни травми. Колкото и да са тежки проблемите в тях, у читателя не остава тягостно чувство, защото винаги има оптимизъм и надежда. Моите разкази са по-разнообразни в жанрово и идейно отношение - притча, реализъм, крими, фантастика. Ако отчетем факта, че сборникът беше номиниран за наградата на София, мога да кажа, че експериментът се оказа успешен.

- Кан Кубрат е главен герой на историческия ти роман "Последният лов на Кана", а действието във втория ти роман "Факторът на добротата" е изнесено век и половина напред във времето. Кое е по-лесно - да разказваш за миналото или да проектираш бъдещето?

- Аз нямам проблеми с писането и затова не ми се налага да търся леснината. Избирам времето, героите, конструкцията, стила и ритъма на романа в зависимост от целите, които си поставям. Някои цели изискват да романизираш историята, други - да използваш художествения арсенал и условностите на фантастиката или криминалната литература, трети - да прибегнеш към журналистическото разследване и анализа. Но независимо че действието в една книга може да се развива в миналото или в бъдещето, добрият писател винаги пише за настоящето. Свестните хора са по-чувствителни към доброто, любовта и справедливостта и дори без понякога да го съзнават, се опитват да променят хората около себе си.

- Посвети на настоящето поредица журналистически разследвания за корупцията, примерите за която изобилстват в годините на прехода. Какъв е личният ти мотив да се захванеш с тази главоболна и неблагодарна тема?

- Около година работих в може би единствения опозиционен вестник през най-крадливия период в новата ни история - времето на Станишев и тройната коалиция. Сблъсках се с толкова много случаи на корупция, че вестникът се оказа тесен и се наложи да изложа и анализирам най-типичните в отделна книга - "Кой какъв е в българската корупция", която излезе от печат през октомври 2007 година. В нея бяха приведени доказателства за далаверите и националните предателства на тогава действащия премиер, президента и четирима министри.

- Кои от разследванията ти получиха най-сериозен отпор от засегнатите и каква е тяхната съдба след направените разкрития?

- Станишев, Първанов и четиримата министри не посмяха да оспорят моите доказателства и анализи, но някой насъска двама от второстепенните изпълнители да заведат дела срещу мен, като едното беше за 100 000 лева. Съдът обаче реши, че съм изпълнил гражданския си дълг, и ищецът трябваше да ми плати 2000 лева обезщетение.

- Нямаш ли усещането, че усилията ти наподобяват битката на Дон Кихот с вятърните мелници? Искрено ли вярваш в успеха на борбата с корупцията и как точно това би станало?

- Навреме казаната истина е силна. Шест месеца след излизането на книгата никой от изобличените в нея министри вече не беше действащ; след още една година Станишев претърпя изборен крах. Междувременно Европейската комисия спря финансирането по ФАР, ИСПА и САПАРД. Радвам се, че се оказах в началото на един процес, който попречи на ръководителите на тройната коалиция да откраднат още милиард и половина - пари, които иначе сега всички трябваше да плащаме от джобовете си.

Ще си позволя да цитирам книгата: "Борбата с дегенериралите политици и властници, с тяхната алчност, самовлюбеност и духовна нищета е трудна, но не и невъзможна. Достатъчно е всеки път, когато се изправиш лице в лице с тях, да казваш високо и ясно какво представляват."

- В интервю от 2009 г. казваш: "Можем с основание да се гордеем, че преди няколко месеца свалихме от власт корупционерите". Две години по-късно изпитваш ли същото задоволство и какво ново би добавил към изречението?

- Сега съм по-спокоен и удовлетворен, защото виждам как България и българите, незабелязано за самите себе си, се променят. Очаквам този процес да се ускори, след като от политическата сцена слезе най-безличният и - както доказах в книгата си - най-зловредният за страната президент. Характеристиката, която му дадох през 2007 г., важи и днес: "Историята ще впише Георги Първанов не в основния си текст, а в бележка под линия - като партиен функционер, който с оптимистична усмивка се влачеше подир събитията. Тя помни и друг селски хитрец, издигнат от редовете на комунистическата партия до върховете на държавата - Тодор Живков. Но хитростта не е единствената им обща черта. Лицемерие, манипулативност, стопанска некомпетентност, трескаво вкопчване във властта, посредствен интелект, шаблонен изказ, измъчено чувство за хумор - приликите между Живков и Първанов са прекалено много, за да бъдат плод на случайността."

- Твърдиш, че от опит си установил един фундаментален парадокс: че лъжата дава повече информация от истината. Би ли го разтълкувал?

- Всеки път, когато някой от интервюираните от мен герои на корупцията се е опитвал да ме подведе или излъже, той без да иска ми е предоставял с поведението и думите си допълнителна информация, която ме е улеснявала да го изоблича.

- Може ли да се каже, че трайният ти интерес към фантастиката е бягство от реалността, с която целиш да дадеш своите отговори на днешните въпроси?

- След като давам отговори на днешните въпроси, как мога да бягам от реалността? За мен фантастиката е само инструмент, литературен похват, който използвам при необходимост.

- Преобладаващата част от фантастичните сюжети за бъдещето са песимистични. Ти самият песимист или оптимист си за бъдещето на човечеството и на България в частност?

- За да продадат книгите си, някои писатели съзнателно разпалват страховете и опасенията на читателите. В днешния свят творческото бездарие, естествено, води към песимизъм - тъй както преди четвърт век водеше към свръхентусиазъм и възпяване на социализма. Общото за двете общества е, че слабите автори са склонни да злоупотребяват с чувствата на читателите или зрителите.

- Преди няколко години ти каза, че нямаш никакво желание заради журналистиката да се затриваш като писател. Означава ли това, че смяташ внушенията на художествената литература за по-въздействащи от тези на журналистиката, при положение че читателите от ден на ден намаляват?

- Вестници четат всички, а книги - само интелигентните. Така че ако искаш да влияеш на хората и събитията, на пръв поглед е по-добре да се занимаваш с журналистика. Но ако убедиш сто, хиляда или десет хиляди интелигентни читатели в своите идеи, те на свой ред ще убедят сто хиляди или милион, а това не е по силите на никой вестник и никоя телевизия. В добавка журналистическото писане не предлага такива интелектуални и творчески предизвикателства като белетристиката.

- От какво най-много се нуждаят днешните хора и как си представяш хората на бъдещето?

- Този въпрос предполага два отговора. Първо, от вяра в себе си и в своите възможности. И второ, надявам се, че ще бъдат по-уверени в себе си и в своите възможности.

Пожелавам увереност и смелост на всички, които четат това интервю.