Благоевградчанката М. Димитрова: Гастарбайтер в Гърция - никога повече

Маргарита Димитрова е родена 1968 г. в Благоевград. Завършва гимназия и работи 11 години в ЗМК и 15 години в търговията. През 2005 г. остава безработна за повече от половин година и решава да замине на работа в Гърция. Тръгва, без да знае езика и с уговорка да я посрещнат в Атина. В гръцката столица и за кратко време на един малък остров работи четири години и половина. Откровено, с болка и огорчение тя разказва за своите преживявания там, за статута на емигранта без документи, за отношенията между самите българи и между българите и гърците.

- Маргарита, как взе решение да заминеш на гурбет в Гърция?

- Тук имах две каравани - до Втори корпус на ЮЗУ и на пазара, но и двете бяха махнати след откриването на покрития пазар и при разширението на кръстовището. Стоях повече от половин година без работа, не можах да намеря и тръгнах.

- Посрещнаха ли те в Атина?

- Разбира се. Много важно е да има при кого да отидеш, защото тръгваш на сляпо. Не знаеш език и дори да искаш да се върнеш, не можеш да попиташ откъде да си купиш билет. Страшно е. Въпреки че имах уговорка, през цялото време докато пътувах изпитвах ужас от неизвестността. Много жени стигат там и никой не ги чака. Случайно срещнах една благоевградчанка от квартал “Еленово”. Три дни стои на улицата, където спират автобусите за България.

Вече клошарка станала - няма какво да яде, камо ли пари, за да се върне в Благоевград. И се моли някой да й даде 50 евро за билет. Кой ще ти даде 50 евро в чужбина? Българинът в чужбина е нещо страшно! Като каза, че е от Благоевград, взехме й данните и се обадих на мой познат в полицията да провери дали на тоя адрес съществува такава жена, та като се прибера, да мога да си взема парите. Услужих й.

- Не говориш много ласкаво за българите там.

- В Атина имах много познати, срещах се с всякакви хора от цяла България. Не знаеш кой какво ти мисли. Пред теб се усмихва, нежен, любезен, внимателен, а в следващия момент... Например споделяш, че еди-кой си ми е намерил работа еди-къде си, утре ще отида на рандеву (така казват на интервюто за работа). Отиваш на другия ден: тя вече е отишла или се е обадила, или е пратила нейна друга близка. Това е българинът в чужбина.

- При теб как се развиха нещата?

- Както ми беше обещала. Жената ме чакаше, беше говорила в къщата, където щях да започна работа. В Гърция наричат работата на емигранта “вътрешна” и “външна”. “Вътрешната” работа е като влезеш в неделя вечерта в 8, и до неделя сутринта в 8 си в къщата, ти си слуга. Някои дами казват, че са икономки, не знам доколко са икономки, аз така не съм се чувствала. 24 часа си на разположение - връчили са ти било баба и дядо, само дядо, или само баба, дете инвалид, или бебе.

Денонощно - може да е 2, 3, 4 часа през нощта - длъжен си да станеш и да го обслужиш. Цяла година с още една българка обслужвахме трима души - баба и дядо на по 94 години и дъщеря им шизофреничка. Дядото беше сляп, не знае кога е ден и нощ, и само вика: “Маргарита, къде си? Ела тук, искам еди-какво си.” През деня съм мила, прала, готвила, чистила, хранила съм ги на закуска, обяд, вечеря, а през нощта не ми дават да спя. Та аз тук децата си не съм гледала по тоя жесток начин.

- Какво е заплащането за този труд?

- Заплатата е 700 евро. Мъчиш се нонстоп по 24 часа за 20 евро надница. Вярно, взимаш някакви пари, защото като си вътре, нямаш разходи - в къщата се храниш, там се къпеш. Зависи на какви гърци си попаднал; някои казват, че имаш право да се къпеш само един път седмично и си избираш един ден: “Искам да ми правиш икономия! Не съм те взел да ми правиш разходи, плащам ти добре - ще се къпеш само един път в седмицата”.

Там, където бях аз, можех да се къпя през ден. Защото ако е всеки ден, започва да им прави впечатление и почват да мрънкат. Нямаш никакви разходи, правиш някакви пари, но за сметка на това здравето ти отива на кино. Аз отидох с нормално кръвно налягане, мога да кажа ниско, защото в рода ни всички сме с ниско кръвно. Там направих 155-160 и с такова кръвно живеех постоянно.

- Вероятно защото не си си доспивала?

- Да, нощем ставах по три-четири пъти. Зависи в какво състояние е, ако е по-раздразнен, вика през две минути. Докато легна, той започва да крещи: “Изправи ме, защото не мога да лежа! Искам да седна.” Ти му казваш, че е нощ, но той си знае неговото. Него не го интересува, казва ми така: “Аз плащам за това.” Много са изтормозени там жените, които работят “вътрешна” работа, не знам как издържат.

- Ти колко време издържа на “вътрешна” работа?

- Една година непрекъснато и на две-три места по няколко месеца. Ние бяхме две и се редувахме - аз ставам едната нощ, следващата нощ става другата жена. За да можеш да се наспиш. Спях при тях - опъвах походно легло по средата между бабата и дядото. Другата жена спеше в салона - до външната врата й бяха сложили диван при дрехите, отвсякъде течение, няма прозорец, тъмница. Е, това е животът в чужбина.

- При теб е било така, а имаш ли представа при другите как е било?

- Почти всички, 80 процента, по този начин работят. Много рядко е да се случи да са добре.

- С какво е по-различна “външната” работа?

- И “външната” работа е почти същата, само че си на квартира и си плащаш всички разходи сам. Живееш малко по-нормално поне през нощта. Когато се прибереш, можеш да отидеш на разходка, на магазин, да се изкъпеш на спокойствие. Но всичко това са си разходи: за ток, вода, храна, квартира. Много често по няколко българи живеят на едно място, за да си делят наема. Иначе какво ще им остане, за какво са отишли?

Пътува се много. Ако чистиш на няколко места, сутрин ставаш в 5 часа, защото ти трябват час и половина, за да стигнеш до работното място. Разходите са също много големи. Една карта за пътуване по цялата градска мрежа струваше 37 евро, в момента е 45 евро - колкото един билет до България. А трябва всеки месец да ги даваш, иначе глобите са много високи.

Работих в къща с три деца, почиствах от 8 до 16 часа. Изчистила съм всичко предиобед. Децата се приберат следобед и от спалня на спалня, от легло на легло, разхвърлят, сокове леят по земята, по масите - все едно не си се трудил. Започвам да чистя след тях. Никакво уважение нямат към теб. На четвъртия ден казах: “Аз повече не издържам. Искам да ми платите и си тръгвам!” Много е тежък животът. Защото друга ще отиде след мене, но нещата са същите.

Работих и в едно учреждение, където издаваха документи на емигранти, които не са от Евросъюза - албанци, палестинци... С още две българки изкарах там една година като чистачка - да обереш кошове, да изчистиш, да изметеш, да избършеш, да измиеш - абсолютно всичко.

- Предполагам на трудов договор?

- Не, не можах да се уредя. Там е голяма рядкост някой грък да ти подаде ръка - не е като в Испания и в Италия, където по-лесно се вадят документи. В Гърция нищо не е уредено за емигрантите, много е трудно - криеш се с години по къщите, дори не можеш да излезеш. Когато не сме били в ЕС, жените не са излизали изобщо, дори и в неделите. Тия волности в неделите са от 2007 г. насам.

Нямаш здравна осигуровка. Добре че всеки ден в Атина две дежурни поликлиники преглеждат емигранти - но дотам. Когато вдигнах 220 кръвно, отидох с моята приятелка, която е от много години там. Работила е в една къща 5 години и след толкова дълъг престой там те обикват, свикват с твоето присъствие. Знаеш, като имаш дълго нещо вкъщи, свикваш. Издали й документи.

Трябваше да лъжем доктора в поликлиниката, че все едно аз съм Красимира Лазарова, за да ми направят пълна кръвна картина, да се види откъде ми са проблемите, защо съм в това състояние. Иначе аз съм без документи и нищо не могат да направят. “Какво ти е? А-а, високо кръвно!” Боцкат ти една инжекция, наблюдават те два часа, виждат, че е спаднало и ти казват: “Довиждане, дотука бяхме”. Е, как можеш да стоиш ти в такава държава и да си спокоен, че ако ти стане лошо, можеш да идеш и да ти обърнат внимание?

- Това, което казваш, е страшно.

- Това е истината. Много жени не искат да я признаят, идват тук и говорят някакви небивалици.

- Как общуват там българите? Чувала съм, че се събират в някакъв парк.

- Повечето българки в неделя са като пуснати от клетка. В Атина вече има 4-5, ако не и повече, български заведения - на хора, които са били дълги години там, добре владеят гръцки писмено и говоримо. Там има условия да се отпуснеш за 8-10 часа. Но истинска напаст са албанците - те са в Гърция много преди нас, представят се за гърци и са страшно нагли, с огромно самочувствие. Стоят пред българските заведения, защото не във всички ги допускат - зависи собственикът колко е честен и съвестен и колко мисли за българката. Но там, където ги пускат, е нещо страшно: дърпат българките, черпят ги, напиват ги, водят ги по квартири.

По принцип всички са тръгнали от някакъв проблем: една разведена, друга вдовица останала и там са свободни. Неделята е денят, в който искат всичко да вземат от живота: да се наяде, да се напие, да се на...е. Аз не посещавах такива заведения, по-особен човек съм - уважавам първо себе си като човек, като личност. Не мога да съм боклук, някой да си играе с мен. Може да ми липсват много неща, но за мене това е голямо унижение.

- А ти как си прекарваше свободния ден?

- Излизах с две много кротки и свестни жени от Силистра и със софиянката, с която работех. Седнем в някое кафене, поръчаме си по едно кафе, приказваме си. А имаме какво да си кажем: обадил си се до България, имаш проблем с деца или пък да се оплачеш от работата, или нещо през седмицата ти се е случило. Исках спокойствие, затова не ходех в шумни заведения. Ходехме в парка на разходка или с електричката на плажната ивица - да позяпаме морето.

- Имаш ли представа колко са българите в Атина?

- Не мога да кажа. Много са и повечето са от Северна България. От нашия регион - Сандански, Петрич, Благоевград до Дупница, им е по-удобно, по-близо и по-евтино в Солун. 17 евро е с влака от Солун до Благоевград, а от Атина - 50. Така могат да си идват по-често.

- Въпреки униженията си останала дълго. Защо се върна?

- Реших да се върна, когато видях, че изкарвам колкото да си покривам разходите, не можех да пращам пари. Децата ми страдат тука, по-добре да си стоя тук - да чистя, да им готвя. Каква полза да стоя там? От ден на ден ставаше все по-лошо.

- Откога започна да става лошо?

- От пролетта миналата година започна да се говори и да се усеща. Намалиха пенсиите по някаква таблица: ако е получавал 1200 евро, отива на 750, ако е получавал 750 - на 500. Имаше някакъв таван, но намалиха на всички: на по-ниските пенсии по-малко, на по-високите - повече. Поголовно започнаха да се затварят магазини. Днес вървиш по една главна улица, гледаш - тука магазини за части, там за дрешки, по-нататък - за нещо друго. На следващия ден минаваш и виждаш само табела “Продава се” или “Дава се под наем”. Всичко е изнесено през нощта и оставаш изненадан - улицата е почти празна. До ден-днешен продължава да е така.

Поддържам още връзки с българки в Атина. Една, която е на “външна” работа за 750 евро, ми казва, че са й свалили заплатата на 450 евро. Питам я: Какво правиш още там? Вземеш ли да получаваш там такива ниски пари, нямаш никаква файда да стоиш.

- Върнаха ли се други хора?

- Много. Масово се изнесоха румънците миналата година. Много трудно стана и за мъже, и за жени. Аз не можах да се примиря за тия години на тоя начин на живот - да те нямат за човек. Просто там не си човек.

- Какви хора са гърците по твои наблюдения?

- Гърците са страшно хитри хора, а в същото време не са чак толкова ограмотени - например питали са ме къде е България. Те са националисти. В новините по телевизията се говори само за вътрешните работи, много рядко ще отразят голямо и важно събитие от другите държави. Нашата държава почти не я споменават. Само когато имаше пожари тук, даваха някакви кратки репортажи - две изречения и приключват. Те си гледат тях си, техните интереси - не ги интересува навън какво става. Това са гърците.

А са страшно мързеливи. Има и неграмотни. Възрастните жени не са работили и не работят - там мъжете работят, те доставят храната, те осигуряват абсолютно всичко. Те обичат да си поспят до 10-11 часа и щом стане, първата дума им е: “Какво ще ям днес?” Били сме с една българка в компания само с гърци. Аз мълча и ги слушам. Българката ми вика: “Ти разбираш. Защо не говориш?” Какво да кажа, та те през цялото време говориха само за ядене, за нищо друго.

Хора на живота са. Откъде им са парите - не знам. Последния път, миналото лято, бях на един малък остров. Много лошо беше, защото кризата почна от пролетта. Даже чужденците, които обичат да ходят по тия места, си отмениха резервации. И те се изплашиха. Работа нямаше. По големи празници - Великден, Рождество Богородично, гърците още си позволяват да си правят екскурзии, с корабите слизат по островите на групички: ядат, пият, разпускат - нещо страшно е. Въобще не го мислят за парите - колко и за какво ще изхарчат.

- След четири и половина години гурбет каква ти е равносметката, печалбата?

- Вследствие на тия години направих високо кръвно и диабет. Остават големи следи - дали ще е диабет, дали холестерол, дали високо кръвно. Повечето от българките са на антидепресанти, за да се успокояват, защото 24 часа си като роб и само в неделя можеш да излезеш до вечерта. Печалба няма. Това, което изкарваш, след това го даваш за здраве и да се възстановиш. Връщаш се беден, разведен и без здраве.

Малко са хората, които случват в къщи, да се похвалят. Десет процента от всичките. Имах една позната, която е работила в една къща 8 години. При богати хора - имаха къщи, яхти, навсякъде я водеха с тях, беше на тяхно разположение по 24 часа - и готвачка, и миячка, и всичко да им извършва. Даваха й много хубава заплата - 1500 евро. Но тя се разболя от рак на гърдата, собствениците й поеха разходите по лечението - там й направиха операцията, дадоха хората 5-6 хиляди евро, платиха й химиотерапията. И после вече я забравиха, всичко свършва дотам. Ето какъв е краят.

- Успяла си да съхраниш и семейството си след тоя гурбет.

- Да, и много се радвам. Децата ми признават страшно много това, което съм направила за тях. Сега като не съм добре, всеки месец ходя в поликлиниката, купувам лекарства, за да се поддържам - защото диабетът е до живот. Големият ми син ми праща пари и казва: “Мамо, искам да ходиш на лекар и да си купуваш хапчетата. Няма да пестиш пари за такива неща.” Синът ми и мен ме издържа в момента.

- Как преживявате?

- Големият ми син работи, а малкият е студент втора година във ВИАС. Миналата година съкратиха мъжа ми и четири месеца, докато си намери работа, живяхме с 220 лева месечно от борсата - ние двамата и детето, което е амбициозно, тук завърши с пълно отличие и във ВИАС всички оценки са му петици и шестици. Работи в София почасово, за да може да учи. Искаш да му помогнеш и не можеш, няма как да го издържаш.

- Какво мислиш да правиш занапред?

- Не знам. Ще стане една година, откак съм тук, ходя, търся работа - не мога да си намеря. Иска ми се пак да отида някъде, но в уредена, по-спокойна държава. Да знам, че като имам някой здравословен проблем, някой ще ми обърне внимание.