Благоевградчанката Алекс Богданска за развода с Даниел: Раздялата с близък човек е  вид траур!  Минах през самообвинение, минах през болка, минах през яд...  

Със семпъл тишърт и спортен панталон, прибрана коса, без грим и с широка усмивка ме посреща Алекс в дома си в една съботна сутрин. Помислих, че може би никога не съм я виждала по-красива. По-спокойна също. Сякаш бурята е преминала, въпреки че за нея тя е само стъпка към онази истинска Алекс, която тя самата в момента преоткрива. 

Никой не обича разделите. Те винаги оставят белези след себе си. Но понякога самотата, която носят, е подарък, а не проклятие. Може би и за нея е това. Може би трябва да събере парчетата на нещо счупено и да ги изтупа през прозореца, за да продължи. Никой не обича разделите. Но тя трябва да премине през своята с Даниел Петканов публично. Да понесе и линча, и прегръдките, и хейта, и любовта. На другите. 

За това си говорим с Алекс в една слънчева събота, защото след бурята винаги идва нещо ново, по-хубаво, по-слънчево, по-топло. Като усмивката й. 

– Как се чувстваш, Алекс? 

– Предвид събитията в Украйна, които разтърсиха целия свят… Живеем в много странен свят напоследък и това ми се отразява, както на всички останали хора. Постоянно се питам какво следва, как бих могла да се погрижа за най-близките ми хора, ако нещо подобно се случи и в България. Влезли сме в някаква спирала от кризи и се очертава трудно измъкването от нея, но аз вярвам, че всичко ще се нареди. Ако историята ни е научила на нещо, то е, че след тежки кризи идва дълъг период на възход. Моля се само тази лудост да приключи по-скоро. 

– Раздялата с Дани за теб разтърсващо събитие ли е? 

– Да, определено. Раздялата с близък човек често е сравнявана с вид траур и аз преминавам през нещо подобно с всичките му оттенъци. Минах през самообвинение, минах през болка, минах през яд. Просто се отдаваш на емоцията, осъзнаваш я, наричаш я с правилното име, тогава тя си тръгва и идва следващата. И така, докато не си научиш урока, докато не се научиш как да се справяш с бъговете в системата. Всеки един от нас носи своя товар – било то от карма, от предишни животи, защото аз вярвам в прераждането и ако не го разтовариш тук и сега, ще си го носиш занапред. Ще се повтаря една и съща грешка, докато не си научиш уроците. Това е грешката. 

– Ти научи ли си уроците? 

– Марк Твен има една мисъл, че в живота на човек има два много важни момента. Първият е моментът, в който той се ражда, а вторият – в който разбере защо се ражда. Може би аз осъзнавам сега благодарение на тази ситуация, че трябва да се науча да обичам себе си. Никога не съм се обичала и винаги ме е било страх. Бягала съм, защото за никого не е тайна, че аз съм работохолик. Обичам постоянно да съм заета, да съм заобиколена от хора, приятели. Не давам покой на мислите си. За мен е ужасяващо да съм в застой, да не мисля за нищо, да се попитам “Какво искаш сега? ”. Никога не съм го правила. Затова винаги съм се самозалъгвала, че сега трябва да работя, сега трябва да мисля, сега трябва да свърша нещо. Казвала съм си: “Защо стоиш на дивана – това не е правилно. Излез навън, прави нещо, виж, срещни се, говори, действай”. Сега благодарение на това, че ходя на психолог, стигнах до заключението, че това е било бягство от мен самата. Бягала съм, за да не се срещна със себе си, защото ме е било страх какво ще намеря там. Ние, хората, имаме различна представа за това какви сме всъщност и какви искаме да бъдем, и ме е било страх да видя дали всъщност това, за което аз съм се мислила, е същото като това, което съм аз. Уча се да се обичам… 

“Вече вярвам, че трябва да обичаш, без да очакваш другият да реагира като теб”. Много е трудно това с обичането. Трудно е, защото досега не съм си благодаряла за нещата, които съм постигала, не съм се оценявала. Това, че в работен и личен план съм си поставяла по-високи цели, ми е носело неспокойствие и напрежение. Но всички тези неща винаги съм ги постигала и съм се стремяла да бъда професионалист, защото всяко ново постижение ме караше да си казвам: “Да, ето, аз успях, аз съм годна за обичане, аз съм достойна да бъда човек, приятелка, майка, съпруга”. Сякаш без това валидиране вследствие на работа и отметнати задачи нямам стойност. Това се опитвам да изкореня. Най-вероятно са бъгове от детството ми, заложени в мен. Радвам се, че ги осъзнах. 

– Сподели, че си свикнала да си заобиколена от приятели. Знаеш, че много хора правят компромис със себе си именно защото ги е страх да останат сами и влизат от връзка във връзка. Страх ли те е да останеш сама? 

– Да, аз съм този тип жена, или поне бях. Все още съм объркана и търся себе си. Като малка винаги влизах от връзка във връзка, дори с момчета, които не харесвах, защото си мислех, че само ако имам човек до себе си, мога да постигна нещо. Само тогава съм давала свобода на истинското си Аз. Ако не съм имала гадже, когато съм била на 17, може би никога нямаше да постигна мечтата си да стана модел. Много е странно и грешно. И трябва да разберем, че ние, хората, не можем да изпитваме щастие благодарение на някой друг. Трябва да се научим да изпитваме щастие и удовлетворение само и единствено, уповавайки се на себе си. Дори благодарение на децата си ние не можем да изпитваме щастие или да живеем чрез тях и техните преживявания. Това е грешно. Честно казано, в момента изпитвам лека ненавист към другия пол и дори се усещам, че ми е трудно да си представя някой да ме докосва. Ще мине и това, но със сигурност сега искам повече от всякога да остана сама, без човек до себе си. И това ще продължи толкова дълго, колкото аз преценя и усетя, че съм готова да кажа: “Ето, мина ми, излекувах се, научих си уроците и вече мога да споделя живота си с някой друг”. Трябва да се науча да обичам първо себе си, за да мога да обичам някой друг. Ако сега се опитам да бъда с някого, няма да съм пълноценна. 

– Имаше ли го колебанието да направиш компромис в името на детето? 

– За компромис можеш да мислиш, когато решението е твое или когато ти дирижираш нещата. В нашия случай аз просто трябваше да приема решението на Дани. Това се случи в момент, в който си мислех, че съм готова за второ дете, дори правех планове. Този шок ми повлия зле и на психиката, и на самочувствието. Имахме разговори точно заради детето, да не се случи, въпреки че човекът срещу мен има своите причини да вземе това решение и не се чувства щастлив в тази конфигурация. Аз съм израснала в здраво семейство, имам майка, баща, по-малък брат. Знам, че през годините родителите ми не са демонстрирали пламенната любов такава, каквато е била в началото, но са се запазили въпреки всичко. По тази причина аз никога нямаше да взема решението да се разведем, дори ако се чувствах зле във връзката ни. Щях да търпя стоически, но да ме крепи това, че семейството ми е цяло. Може би това ми е един от уроците. Светът, в който живеем, е такъв, че не сме свикнали да се грижим за старото. Мъчим се да изкарваме пари, да си купим нов телефон, нова дреха. И се чудя – трябва ли да се мъчим да кърпим нещо старо, ако то се пука все на едно и също място, само и само да запазим целостта му, въпреки че изглежда грозно, или да го оставим да се счупи. Много искам да бъда полезна на хората, които са в такава ситуация, или са били. Особено на онези, които не са имали някого до себе си, който е преминал през това, който да сподели техните емоции, да си кажат: “Ето, и на нея й се е случило и ето тя как е мислила в тази ситуация, как го е преодоляла”. Да им бъда подкрепа и помощ, и те да се съвземат. 

– След тази ситуация ли започна да ходиш на психолог? 

– И преди съм ходила, когато имахме една друга ситуация покрай апартамента, но беше за кратко. Сега ходя редовно всяка седмица. 

– Помага ли ти? 

– Отначало помислих, че не ми помага, но мина време и усетих как, като си тръгвам, толкова искам да попивам от нещата, до които стигам, ровичкайки в себе си, че излизам и стоя пред вратата и си пиша в телефона маркери, защото не искам да ги забравям. Знаеш ли, че най-вредното за човешката душевност според мен е външният шум. При психоложката съм била в изолирана среда, където съм потънала в себе си и съм открила страхотни съкровища. Излизам навън и външният шум ми духва това перце, дето съм го открила, и си казвам – всичко отиде на вятъра. И си записвам някакви неща, за да си ги запазя, да се връщам към тях, да продължа да работя и така да достигна до това усъвършенстване, от което имам нужда. 

– Кои са хората, които ти помогнаха в този момент? 

– Имам страшно много приятели и човекът до мен винаги ме е карал да мисля, че това не е правилно, защото съм суперлоялна и предана към тях, дори съм пренебрегвала себе си и семейството ми, което се оказа един от най-големите проблеми във връзката ми. Но сега се убедих, че времето, което съм вложила за моите приятели, това, че съм била търпелива към тях и съм пазила това приятелство и съм се грижила за него, е било инвестиция и сега аз черпя от плодовете й. Защото абсолютно всички хора, за които аз някога съм била рамо, сега толкова силно ме подкрепиха. Такова силно рамо усетих, че може би щях тотално да се срина. (Просълзява се). Ако не бяха тези хора, това чувство, че оставам сама, щеше да ме съсипе. А те ми показаха, че не съм сама, че имам стойност и без да съм част от семейство. 

– Габриел как приема нещата? 

– За щастие той е мъничък. От малък много домове е сменял и му казваме с усмивка: “Ето, сега ти имаш много къщи, идваш и при мама, идваш и при тате, после при баба и при дядо, навсякъде имаш играчки”. Тук например вече е забравил какви играчки има и си ги преоткрива наново. Смятам, че засега се справяме в това отношение, но може би впоследствие се виждат тези неща. Стараем се той да разбира и да усеща, че ние наистина много го обичаме и че той няма никаква вина за това, което се случва. 

– Ти беше на 25, когато го роди. Смяташ ли, че ти беше рано, или се случи точно навреме? 

– Винаги съм искала да родя млада, за да съм достатъчно енергична и да мога с него да правя неща, които му харесват, да си растем заедно. Бях точно на 25, когато родих, и бях в пика на кариерата си, което беше голям риск за мен. Реално рискувах тялото си. Понеже майка ми и баща ми са с такава структура, че ние сме предразположени към пълнеене. Знаем, че когато една жена забременее и роди, генът започва да се отразява повече, и се притеснявах. Още повече че по време на бременността не съм спазвала никакви режими и съм се доверявала на тялото си какво е добре да хапвам, да правя, защото има жени, които не ядат нищо, само и само да са хубави. Но една година след раждането бях в най-добрата форма, в която някога се бях виждала. Това беше доста мотивиращо. Доказах си, че никой не може да ме постави пред свършен факт и всичко е в моите ръце. Да, радвам се, че родих млада. И винаги съм си представяла, че ще имам повече от едно дете. 

– Ти вече каза, че в момента не си представяш да бъдеш с някой друг, но въпреки цялата ситуация вярваш ли в любовта? 

– Да, вярвам в любовта. Вярвам и бих я защитавала, отбранявала със същата наивност, с която и през всичките тези години съм го правила. Вече вярвам, че трябва да обичаш, без да очакваш другият да реагира като теб. Да не му се сърдиш, ако в момента той не споделя това чувство, а да се радваш, че има някой, към когото да го пратиш. Научих се да различавам кога една емоция идва от чувство на болка, страх, например завистта, вината, обидата, моят страх ги провокира. Докато чувствата, които идват от любов, те могат само на теб да ти направят добро. Спомням си веднъж, в началото на връзката ни с Дани, че бях тръгнала да се разболявам. Не се бяхме виждали 3-4 дни, но като се видяхме, като легнахме и се гушнахме, усетих енергията му и на следващия ден оздравях. Точно това чувство така ме зареди. Любовта, произлизаща от мен към него. Не бях пила хапчета, нищо, но се оправих. Това ми показа, че ние не трябва да съжаляваме, че сме изпитали любов. Не е било напразно, било е в наша полза. 

– Ти вярваше ли, че Дани е голямата ти любов? 

– Вярвах, да, и все още го твърдя. 

– Преди малко спомена за това какво мислят хората. Свиква ли се с това животът ти да е на показ? Защото при теб е неизбежно… 

– Не е само до популярността, а до степента на допускане, която ние позволихме. 

– Да, вие още почти от самото начало допуснахте хората до личния си свят. 

– Аз имам и други разведени приятелки, те ми дават съвети, но не могат да се поставят изцяло на мое място. Защото това решение не е било публично достояние, когато се е случвало при тях, и те са имали само личния елемент да преживеят, т. е. чувството за малоценност, че си се провалила като съпруга и т. н. Докато аз имам и публичния елемент, нямаше медия, която да не отрази случващото се с нас. Чупила съм си главата много пъти, обаче това, че е публично достояние, може би ще успее да помогне на хората да открият нещо вдъхновяващо за тях самите. 

– Какви бяха реакциите след вашия пост в Instagram, с който обявихте раздялата си? 

– Честно казано, мислех си, че ще има много негативни коментари и обвинения към нас от феновете ни, че сме ги предали или нещо в този смисъл, но хората сякаш се съобразиха с нашето желание да ни дадат малко лично пространство, за което им благодаря. Част от аудиторията се чувства лично засегната от това, че една от любимите им двойки в България се разделя. И ми стана болно и неприятно, че не можахме да оправдаем очакванията им, не можахме да запазим тази приказка и тя да има хепиенд. Разочаровахме ги, но това са нещата от живота. 

– Кога спря да се влияеш от негативните коментари? 

– Успявам да се справя. Питала съм се – този човек, за да го напише това и за да бъде толкова осъдителен, означава, че той самият крие някаква празнота и болка, и тези думи произлизат от неговото място на болка, т. е. те не трябва да ми влияят на мен. Защото когато нещо произлиза от чувство на любов, то не те наранява. Аз обичам критика, самата аз съм суперсамокритична и имам готини коментари от интелигентни хора, добре формулирани и написани, над които аз размишлявам и за които благодаря. Има и такива, на които им личи, че са с цел да ме уязвят. Точно на тях се научих да не обръщам внимание. 

– Ти каза, че на 17 си станала модел. Кога се появи мечтата за това? 

– Още от детската градина аз съм най-високото дете и ми викаха „щъркел”, „жираф”. Мислех дали да се пробвам в отбора по баскетбол, но реших, че сигурно ще стана още по-висока. Тогава се появи моето желание да стана модел, защото тази професия ще превърне моя недостатък и комплекса ми от височината в мое предимство. Реално от училищна възраст си мечтая за това. 

– Чувстваш ли се успяла, след като го постигна? Освен модел ти си и един от най-влиятелните инфлуенсъри в България. 

– Чувствам се успяла, защото доказах на себе си, че мога и че каквото искам, го постигам с много постоянство и дисциплина. Животът ми показа, че моята формула и разбиране за нещата работят. Аз съм човек, който не обича думите, а винаги си служа с действия, и с годините се доказа, че те не са били напразни. И са били в правилната посока. 

– А сега накъде? 

– Подхванала съм нови проекти и след време ми се иска да мина и зад кадър. Имам разписан проект, който е свързан с продуцентска дейност, даже си създадох и такава фирма заедно с една приятелка. Това ме окрилява и ми дава стимул и енергия да продължавам. Ще видим какво ще излезе, защото под прожекторите съм доказала, че се справям добре. Искам и при другото да си го докажа. 
 graziaonline. bg