Баща ми завеща занаят, от който семейството много печелеше, китайците ни оставиха без работа

65-годишният Павел Калибацев е син на известния в близкото минало благоевградски часовникар бай Динчо. Завършил е през 1964 година Техникума по фина механика и оптика в София, но занаята на часовникар научил най-вече от баща си и зад гърба си има вече 44-годишна практика. Клиенти му са хора от цялата област, защото знаят, че при него има и от "пиле мляко". Ателието на Павката, както го наричат най-близките му приятели, се намира на доста стратегическо място - точно до Съдебната палата в Благоевград. Оттук той има възможност да наблюдава не само хората, но и промените в живота им.

- Павка, сам или заради желанието на баща ти влезе в часовникарския занаят?

- И заради едното, и заради другото. Навремето от часовникарството се печелеше много и затова баща ми много искаше да ми остави в ръцете този занаят.

- Слушал съм, че е бил един от най-уважаваните хора в Благоевград и всички часовникари му сваляли шапка за майсторлъка.

- Така си беше. Като малък ходех от време на време да го гледам как работи, после взех да му помагам в дребните поправки, а той като видя, че имам мерак за тази работа, през 1960 г. ме изпрати да се уча за часовникар в София. Така след войниклъка през 1967 започнах работа при него в тогавашното часовникарско ателие на местния промишлен комбинат.

- Повече от 20 години сам си си началник. Как се реши да рискуваш и да се хванеш с частен бизнес?

- Като всички други по онова време. Рекох си - Павка, трябва да си най-големият будала с тия златни ръце да седиш и да слугуваш на държавата, когато може да си отвориш собствен дюкян. Реших и го направих - от раз.

- Каза, че часовникарството навремето е бил печеливш занаят. Сега не е ли такъв?

- Не е чак толкова, защото работата много намаля. Навремето имаше дни, в които през ръцете ми са минавали по 30-40 часовника, а днес я дойдат за ремонт 3-4, я не. Евтиният внос на часовници от Китай прати часовникарския занаят в девета глуха, разказа му играта.

- Може да не тече, но капе, нали?

- Така е. Повечето хора ми носят часовниците си предимно за дребни ремонти - смяна на батерии, почистване, смазване, поставяне на "патенти", смяна на стъкла и други такива дреболии. Рядко за нещо по-сериозно.

- Сърдиш ли им се?

- Не, защото и аз да бях на тяхно място, и аз не бих дал десет или петнадесет лева за ремонта на един стар часовник, когато на пазара за същите тези пари може да си купиш чисто нов, и то къде-къде по-хубав.

- След толкова години с тия микроскопични винтчета, пружинки, баланси и т.н. как си с очите?

- Нали виждаш - карам с пет диоптъра на очилата, но щом работя, значи очите все още ме "слушат". И добре че е така, иначе без тях съм за никъде на тия години.

- Правил ли си някога сметка горе-долу колко часовници са минали през ръцете ти за цялото това време, откакто ги поправяш?

- Не съм, ама много са.

- Колко много?

- Може да са 100 хиляди, може и 250 хиляди. Както ти казах, преди години на ден поправях по 30-40. На година това е правело горе-долу по 8000-9000 ремонта. Умножи ги по 44 години и сметката ще излезе.

- Как се справяш с резервните части?

- При мене криза на резервни части никога не е имало, няма и сега. Не искам да се хваля, но аз съм единственият часовникар в областта, който има резервни части за всички марки и системи часовници. Ето защо досега не съм върнал клиент. Отворя часовника, видя какво трябва да се направи и му казвам кога да дойде, за да си го вземе поправен.

- И никога ли не е ставало фал?

- Никога. При Павле Калибацев фалове не стават. Кажа ли нещо - става.

- Всички часовникари така разправят. Ти как ще ми докажеш, че не си като тях?

- Като ти разкажа за един такъв случай. Не знам как беше разбрал за мене, но идва по обяд в ателието един арабин и носи със себе си страхотен часовник-антика - от тези, които ги държат над камините. Мисля, че беше някъде през лятото на 2008. Разказа ми, че живеел в Разлог, където имал фирма за мебели. Когато си пренасял багажа обаче, нещо се счупило в часовника. Карал го на ремонт къде ли не - в Дания, в Швейцария, в Гърция, Чехия, но навсякъде му казвали, че счупената част не може да се поправи.

- И какво стана в края на краищата?

- Отворих го аз, видях че му е счупен суспансионът - част, която е тънка като старите ножчета за бръснене, и му казах да намине след седмица. Четири дена си "играх" с него, но тръгна. Оставих го да работи още ден-два в ателието и се обадих на арабина да си го вземе. Остана много доволен. Оттогава все ми праща като клиенти разни негови приятели.

- Старите механични часовници или новите са по-надеждни?

- Новите, разбира се. Особено кварцовите - вървят много точно, нямат нужда да се навиват или сверяват като старите. Ако пък нещо им се развали, части за тях има колкото искаш.

- Малцина знаят, че в твоя род освен ти и баща ти часовникари са брат ти Георги и малката ти дъщеря Анжела. Как се справят жените с тоя пипкав занаят?

- Специално щерката - доста по-добре от многото "майстори", които съм виждал как работят и се хвалят, че разбират от часовници. Затова съм й казал, че когато спра да работя, искам тя да седне на моя стол и да продължи семейната традиция.

- Имаш ли отговор на въпроса защо от толкова млади хора в Благоевград, които с години стоят без работа, никой не се е насочил към часовникарството?

- Не е толкова просто, както си мислиш. Часовникарството открай време е семеен бизнес. Трудно някой майстор ще вземе чужд човек "под крилцето", защото това е свързано и със сериозни рискове от кражби. В една кутийка с размер 2х2 см например са събрани части за хиляда левове. Второ, часовникарството не е занаят, който може да научиш за месец, два или година. Както виждаш, аз го уча цял живот. Трето, да отвориш часовникарско ателие, трябва да имаш и бая резервни части на склад, защото не знаеш кой ще влезе при тебе и за каква повреда на часовника му. Като върнеш един-двама днес, и утре пак така, току-виж затворил си дюкяна преждевременно.

- Има ли и четвърто?

- Има. Часовникарският занаят само с гледане не се учи. Училището е донякъде. Трябва да имаш и сръчни ръце за тая работа, както и да ти сече пипето - какво да направиш и как да го направиш.

Много е лесно да върнеш клиента с оправданието - тази резервна част я нямам или тоя часовник не става за нищо. Ето защо няма млади часовникари.

- Има ли днес в България някъде училище за часовникари?

- Мисля, че Техникума по фина механика и оптика в София и сега го има, но от там ги пускат само с дипломи за завършено средно образование, а не с дипломи за майстори. Майсторската диплома се получава тук, в ателието. И то като поработиш бая годинки.

- Минимум колко?

- Поне десетина.

- От един по-сръчен и от един по-търпелив човек кой има по-големи шансове да стане добър часовникар?

- По-търпеливият. В нашия занаят търпението е много важно. Както ти казах вече, трябва и да ти сече акълът, за да разбереш каква му е "болежката" на часовника, който са ти донесли за поправка, и да отстраниш повредата.

- Щрихирай ми с две-три изречения как изглежда през твоите очи добрият майстор часовникар?

- Точен в работата и два пъти по-точен с клиентите. Особено ако дюкянът е на такова централно място на чаршията като моя. Глупаво е да шмекеруваш, за да измъкнеш от клиента един-два лева повече. Не си падам по тези номера и затова хората носят часовниците си при мене.

- Гледам, че си сложил по рафтовете един-два от старите часовници, чието тракане е в състояние да събуди и умрял човек. За какво ги пазиш?

- Как да ти кажа - може би заради някаква носталгия по миналото. Тиктакането на тези часовници ми връща спомените от годините, когато нямаше други. Освен това тези двата на витрината съм ги поставил, за да имат по-младите представа какви са били часовниците навремето. Имам още много такива антики.

- На каква възраст е най-старият от тях?

- От 1901 година. Това е един швейцарски джобен "Лонджин". Ювелирна изработка. Останалите са "по-нови", горе-долу над 60-70. Имам и часовници, каквито мнозина дори и от най-старите часовникари не са виждали.

- Всичките ли работят?

- Почти всичките. Който не е виждал тези бижута, само той не знае какво е чувството да ги гледаш с професионално око като моето. Когато обаче малката ми дъщеря се задоми, подарих на зетя един позлатен ръчен часовник "Лонджин", който го имам като наследство от баща ми. След това разбрах, че от този модел са били останали само четири бройки в света.

- Представям си какви пари би му взел, ако беше пуснат на търг в някоя къща от рода на "Кристис" или "Сотбис"?

- Нямат значение парите. Радвам се, че зетят го пази като очите си.

- Часовникът, който носиш на ръката си, каква марка е?

- Кварцов "Кандино", също швейцарка изработка.

- Като майстор часовникар коя марка часовници препоръчваш най-често на клиентите?

- За хората с пенсия или заплата до 300-400 лева - швейцарската "ЕТА" и японската Q&Q.

- Слушал съм от твои колеги да казват, че Q&Q часовниците за някакви си 4-5 години са успели да издухат от пазара кажи-речи всички по-известни марки. Вярно ли е?

- Абсолютно. Това са много стабилни и много евтини за това си качество часовници. Затова ги препоръчвам на всички, когато ме питат какъв часовник да си купят на цена между 30 и 100 лева.

- За тебе вече разбрах как и от кого си прихванал маята на часовникарството, но не разбрах как баща ти е попаднал в тоя занаят. Ще ми разкажеш ли?

- Неговата история е дълга и широка. Той е раждан през 1901 г. в гръцкия град Кукуш и през 1913 година като бегълци родителите му се преселват в София. Там се хванал като чирак - да мете и да прави кафета на клиентите в единствената по онова време часовникарска работилница "Лонджин", където се ремонтирали швейцарските часовници. Собственикът на ателието го харесал, защото бил честно и схватливо момче, и през 1919 година го пратил да се изучи за часовникар в Швейцария.

- Много интересно. А по-нататък?

- След две-две и половина години обучение там баща ми се върнал отново в София и започнал работа в същата тази часовникарска работилница на "Лонджин". След това се женят с майка ми, която също е бежанка от Кукуш, и в един хубав ден се преселват в Благоевград. Тук той отваря и първия часовникарски дюкян в града.

- Много малко хора знаят как се появило първото часовникарско ателие в Благоевград.

- Така е. Разказвал съм на много малко хора. Много малко хора днес знаят, че при него са учили занаят поне половината от благоевградските часовникари по онова време.

- Още колко години даваш шанс на часовникарския занаят да оцелее?

- Абе знам ли колко?! Докато има часовници, ще го има и него. Сигурен съм в това.

- Имам познати, които и до днес гледат с умиление на стария си стенен часовник. Срещат ли се още такива антики?

- Не съм ходил по къщите да ги броя много ли са, малко ли са, но не са добра инвестиция. Лошото при тях е, че механизмът им не е защитен от прах и смазката много бързо клеясва. А тръгнеш ли да го носиш за почистване и смазване, цената излиза дявол и половина.

- Ти кои часовници харесваш повече - със стрелки или с електронен циферблат?

- Със стрелки, разбира се. Така имам представа как се изнизва времето. Погледнеш стрелките и си казваш - брей, дойде време за обяд, или стана ракиено време.

- Пийваш ли си от време на време от огнената вода?

- Както беше казал един мъдрец, нищо човешко не ми е чуждо.

- В Благоевград има ли запалени колекционери на стари часовници?

- Не познавам такива. Слушал съм, че има колекционери на пушки и пищови, на грамофонни плочи, на кибрити и ножове, но за часовници не съм чул. Преди година-две обаче гледах по телевизията един репортаж за вехтошаря Валентин Балабанов от град Рила. Показаха и част от колекцията му на часовници. Сериозна работа, ти казвам.

- А мераклии да купят часовникарски антики обаждат ли се?

- Много и редовно. Интересуват се предимно от джобни и ръчни часовници, които работят. Ама такива часовници вече почти няма. Аз ако знаех преди години, че дойде време да ги търсят като топъл хляб, щях да събера поне хиляда парчета и днес ще си въртях синджирчето, вместо да си вадя очите от сутрин до вечер.

- Уважавам майсторлъка ти и затова съм любопитен да чуя твоето мнение и за руските часовници - ръчни, джобни, стенни.

- Класика за онова време. Много хора имат от тях и днес. Повечето от частите им бяха копия на швейцарски или немски часовници отпреди войната. Случи ми се преди години да отворя едновременно един швейцарски "Rex" и един руски "Заря". Пълно копие - едно към едно.

- Напоследък обаче не виждам в магазините да се продават руски часовници.

- Няма и да видиш скоро, защото тия с дръпнатите очи издухаха от пазара не само руските часовници, но и немските, чешките, швейцарските. Имитират и предлагат всичко, което има някаква търговска стойност като марка. На пазара съм виждал "Rolex" за по десет-петнайсет лева. Представяш ли си за колко са купени на едро, за да ги продават тук на такава цена.

- Как човек да разбере дали един часовник е "куча марка"?

- Сам не можеш. Трябва ти консултант - опитен часовникар като мене. Другата възможност е да се ориентираш по цената, ама и това не е гаранция. Навремето японците крадяха и копираха идеи и образци откъдето им падне. От двайсет години този номер взеха да го играят всички азиатски страни. Но им свалям шапка, че са такива имитатори.

- Имитират ли се марки на много скъпи часовници?

- Страшно много. Както имитират часовници за хиляда лева, така азиатците имитират и за десет хиляди. Ето защо, ако човек рече да си купува скъп часовник, трябва да иде в съответния фирмен магазин.

- Според тебе каква горе-долу е разумната цена на един хубав ръчен часовник?

- Ако си надвил на масрафа си - някъде между 50 и 150 лева. По-евтините могат да работят и пет години, но могат да не изкарат и два месеца. Въпрос на късмет.

- Един истински часовник от марките “Брайтлинг”, “Лонджин”, “Радо”, “Омега” , "Кандино" и т.н. горе-долу колко може да струва?

- От хилядарка нагоре. Под тази цена са или "реплики", т.е. сглобявани някъде извън Швейцария, или просто някаква азиатска порнография на марката. Познавам обаче 3-4 души в Благоевград, които имат много скъпи часовници, оригинали на "Сейко".

Не беше много отдавна, идва в работилницата едно момче с приятелката си и ми подава часовника си, в който влязла вода. Отворих го аз пред него и го сложих ето тук, на витрината, за да се изпари влагата. Като видя това, ококори ей такива очи и ме пита: "Майсторе, ти имаш ли представа колко струва този часовник? 350 долара съм дал". "Аз мога да ти продам абсолютно същия за 10 лева", казвам му аз. Отворих ей това чекмедже и му показах същите механизми като на неговия "марков" часовник. Скараха се яко с приятелката му и си тръгнаха.

- Кои часовници се поправят по-трудно - механичните или електронните?

- Механичните, разбира се. Електронните часовници отдавна не се поправят. Гръмне ли платката им - отиват в кошчето. Те и затова струват по два-три лева парчето.

- Вярваш ли в приказката - колкото по-просто е направено нещо, толкова е по-сигурно?

- Напълно. Старите механични часовници цял век и нещо доказват точно това.

- Намираш ли някаква връзка между хората и часовниците?

- Разбира се. Точността.

- Кои са точни по-често - часовниците или хората?

- Часовниците, защото тях не ги блазни нищо.