Англия е само комфортно временно пристанище

Бившият футболист на благоевградския “Пирин” Иван Муларов е роден преди 51 г. в Гоце Делчев, но израства в санданското село Джигурово, където от дете започва да гони топката в махалата. Възпитаник е на първия випуск на спортния интернат в областния център на Пиринско. Прави дебют в мъжкия отбор на орлетата още 16-годишен в мач срещу “Левски”. Специалистите му вещаят бляскаво бъдеще на футболния терен, националните селекционери го викат в юношеския и младежкия тим на България, но така и не стига до представителния отбор на страната. По това време “Пирин” има една от най-добрите си формации в историята.

След състезателната си кариера започва собствен бизнес, но продължава да е близо до любимата игра. В края на 90-те години на миналия век става републикански шампион в първенството на ветераните с “Пирин”. Заедно с един от най-добрите му приятели Георги Кехайов-Кехаята държат склад в Търговия на едро. През 2000 г. заминава за Англия, където живее и работи до ден-днешен. С него е цялото му семейство - любимата съпруга Елка, синът Кирчо, дъщерята, зетят, първородният му внук. Всичките заедно изкараха лятната си отпуска в родината.

- Иване, как се реши да оставиш всичко тук, в Благоевград, и да тръгнеш за Англия?

- Нямах друг избор, за да осигуря нормална издръжка на семейството си и най-вече да прокарам път за децата да се устроят на Острова. Преди това имах собствен бизнес в Сандански и Благоевград, теглих кредит, но нещата в България се затегнаха доста в онзи момент. Тръгнах за Англия заедно със сина и баджанака. Направо се хвърлихме в неизвестното. В Лондон все още нямаше много българи. Два месеца по-рано беше заминал племенникът ми. Не знаех езика и нямах представа какво ще работя. В началото беше ужасно. На едно място живеехме 20 човека накуп, не е за разправяне. Синът ми се ужаси, започна да ме убеждава да се връщаме в България. Аз обаче бях категоричен, че ще остана и няма да се предам. Трябваше да погасявам 12 000 лева кредит, който всеки месец нарастваше с лихвите. Намерих си работа, а един бивш футболист от Якоруда - Минко се казва, за късмет ни помогна да си намерим нова квартира и там вече се почувствахме като хора. Пак случайно се срещнахме с друг бивш футболист от школата на “Пирин” - Костадин Томов, викахме му Зоро, който се беше устроил от 2-3 г. Той ме насочи към някакви сърби, които ме взеха да им помагам в строителството на частни къщи като общ работник. За тези 10 години с малки изключения съм работил изключително със сърби и босненци в строителния бранш.

- Казват, че българите и въобще балканците в чужбина гледат с недобро око на сънародниците си и не може човек да разчита на помощта им. Така ли е в действителност?

- Има нещо такова. Аз обаче имах шанса да попадна на точен работодател, казва се Бернедин Дедич, от Босна е. Плаща ми редовно, държи се човешки, отвръщам му със същото. Постепенно станахме приятели и всичко е о’кей. Оказа се, че е футболен запалянко. Водим го с нас на мачове на Димитър Бербатов с “Манчестър Юнайтед”, като ги запознахме, беше много горд.

- Значи по-добре да имаш вземане-даване с босненци, отколкото с българи?

- Ако нямаш познат сънародник, по-добре е наистина да не разчиташ на нашенци. Аз лично не съм се опарвал, но други хора направо са пропищявали.

- Как стана така, че и жена ти дойде в Лондон?

- Без нея ни беше много трудно. Трима мъже, няма кой да ти сготви, да те изпере като хората. А и тя много ми липсваше и след една година дойде. Англичаните не правят спънки, когато съпрузите са разделени, да се съберат. С няколко ходения в тяхното посолство в София получи нужното разрешение. След още 1 година изтеглихме и дъщерята и така отново бяхме заедно всички, цялото семейство.

- Не чувстваш ли някаква носталгия към приятелите и роднините, от които си далече вече толкова години?

- С времето се свиква с всичко. Освен това цялото ми семейство е с мен, имам вече и внук, така че въобще не мисля за връщане. В Англия я няма тази човешка злоба, която срещаме в България. Животът е по-спокоен, чувстваме се сигурни, по-добре се живее, отколкото у нас. Когато се връщам през отпуските в България, срещам мои набори, състарили се, с окапали зъби, като старци. Това не е от добър живот.

- Как минава един уикенд на семейството ти?

- Обикновено ходим на пикници, аз съм запален рибар и не се разделям с въдицата. Имам разрешително, 25 паунда струва, ако си нередовен и те хванат, ще ти разкажат играта с глоби и забрана за риболов дълго време. Къщата, която сме наели, е с двор, монтирали сме в него шатра за лятото, там си гледаме мачове. Разполагам със собствена кола. Постоянно сме в движение, обиколили сме всички забележителности в Лондон, определено не ни е скучно. Дъщерята, зетят и сватът са в друга къща, на 5 минути от нашата и няма проблем да се виждаме по всяко време.

- За какво харчите най-много пари в Лондон?

- Здравеопазването е безплатно, щом си внасяш редовно осигуровките. Може би за храна отиват най-много пари, но това е нормално, защото не се лишаваме от нищо и гледаме да си угаждаме. Яденето иначе не е скъпо. В заведение за бързо хранене можеш да се наядеш за 3 паунда, а дневната надница е 70-80 паунда. В България такива цени няма. Всяко лято заварваме все по-безбожно увеличение на цените на стоките и услугите. Чудя се тук как издържат хората.

- Успяваш ли да следиш какво се случва в България?

- Първата ми работа, като се прибера вечер вкъщи, е да пусна компютъра и да прочета новините от деня в нашия край в електронното издание на вестник “Струма”. Имам сателитна чиния и гледам българска телевизия. Хвърлям по някое око на мачовете от нашето първенство, освен “Пирин” любимият отбор на цялото ни семейство е ЦСКА. Следя най-вече тяхното представяне. В Англия съм привърженик на “Челси”, откакто ги взе Абрамович. Другите от фамилията са фенове на “Манчестър Юнайтед”, където играе Митко Бербатов. Неговата майка Маргарита и моята жена Елка са приятелки от деца, с баща му Иван Бербатов сме играли заедно в “Пирин” още от юношеския интернат и семействата ни са много близки.

- Остава ли ти време да ходиш на мачове?

- Използвам всяка възможност да съм на мач с участието на Митко. Той израсна пред очите ми. Първите емоции преживях още при пристигането ми в Англия. Тогава той играеше в Германия, в “Байер” /Леверкузен/ и през есента на 2001 г. започна походът им в Шампионската лига. Случи се така, че играха доста срещи в Англия, първата беше с “Арсенал”. Чрез баща му Иван му открих телефона, свързах се с Митко и той ми даде 5 билета без пари, а когато пристигна с отбора си в Лондон, се видяхме на по едно кафе. Дори се притесних да няма проблеми с местни запалянковци, защото беше облечен с екипа на “аспирините” и можеха да го познаят. Следващото им гостуване беше в Ливърпул, там също ходихме да го гледаме. После играха с “Манчестър Юнайтед”, и там бяхме. С изключение на първия път, винаги сме си плащали билетите, по 70 паунда е единият, но тези пари не са много, когато работиш там. При всяко гостуване Митко отделяше време да се видим, с моите деца са израсли заедно. В края на сезона - през месец май 2002 г., отборът му стигна до финала с “Реал” /Мадрид/ в Глазгоу. Без да го подсещам, осигури ми 10 билета, качихме се в две коли смесена българо-босненска агитка и се изсипахме в Шотландия. Атмосферата беше неописуема, човек трябва да го види, трудно е да се опише с думи.

- Спомняш ли си някой друг любопитен случай с Бербатов в Англия?

- На някакъв празник беше в нашия квартал “Лоутън Стоун” в Лондон. Прибирахме се със семейството. Къщата ни е близо до стадиона на “Тотнъм”, а Митко вече играеше там. Както си вървяхме по улицата, гледаме един бляскав “Мерцедес”, а от задното стъкло се подава главата на Иван Бербатов, синът му беше на волана. Спряха, запрегръщахме се, нормално. С тях пътуваше и мениджърът на Митко Емил Данчев, благодарение на него ни бяха видели. Той гледал през прозореца, забелязъл двама души, облечени с шуби с надпис ЦСКА, и казал: Ей, и в Лондон има цесекари. Иван тогава погледнал и познал, че са синът ми и зет ми. Това ни беше първата среща с него, откакто бяхме заминали от България. Беше много трогателно.

- Младият Бербатов променил ли се е откакто играе в толкова големи отбори, надува ли се?

- Не, не. Остана си много земен, какъвто винаги е бил. Много е скромен, такъв си беше и като малък. При него няма надувки.

- Съжаляваш ли за нещо, откакто си гастарбайтер в чужбина?

- Винаги има неща, за които човек да съжалява. За мен може би това е, че пропуснах възможността да си купя къща в Лондон. За наем през тези години сигурно сме дали 90-100 хиляди паунда. Ако в началото се бях усетил, за тези пари сега щяхме вече да имаме собствен дом.

- Търсили ли са твои приятели помощ от теб да се устроят на Острова?

- Един ден ми се обади Илия Реджев, беше президент на “Пирин” в началото на 90-те години. Попита ме как е в Лондон и може ли да му помогна. Казах му да идва, посрещнах го, настаних го, една година живяхме заедно. После се събрахме с Кольо Гавалюгов, който игра 5-6 години в Благоевград. След него дойде Венци Динев, също футболист на “Пирин”, с перфектен английски, оправяше се добре, но не издържа без семейството си и се прибра след около 3 г.

- Смяташ ли някога да се прибереш в България?

- Със сигурност. Тук е домът ми, Англия е само временно пристанище, наистина много по-комфортно, с екстрите и удоволствията, но все пак... винаги ще си остане някак чуждо.