Ана и Васил Гъркови ме отгледаха като свое дете

Документална книга с лични изповеди на осиновени и на осиновители подготвя за печат благоевградската журналистка Лалка Бенгюзова. Дузина мъже и жени надмогват табуто по темата за осиновяването и открито споделят съкровените си житейски истории. Уникалните им съдби и драматични преживявания оставят у читателя въпроси за размисъл и преоценка на властващи предразсъдъци.

В няколко броя в. "Струма" ще публикува откъси от книгата. Днес ви предлагаме със съкращения личната изповед на Радка Ризова от Благоевград, родена 1937 г. във Виница, Македония. Нейните родители се развеждат и от тригодишна я отглежда баба й. В търсене на по-добър живот, през 1944 г. майка й пристига в Горна Джумая, където се омъжва повторно. Година по-късно майка и дъщеря се събират заедно, макар и за кратко...

Беше началото на декември 1945 г. Прехвърлиха ме самичка с един войник от Делчево, който пренасяше хляб за войниците на границата. Качиха ме на коня, войникът с пръчката след мене. Пристигнахме на границата. Беше началото на декември 1945 година, а бях почти без дрешки - облечена с рокличка, жилетчица и едни сандалки. Като ме видяха посиняла и премръзнала, войничетата ме взеха и ме поведоха към печката. Обаче един офицер се спусна:

- Не! Ще направите беля!

Свали си шинела, зави ме в него и ме сложи по-далече от печката. А печката - голяма, бумти.

През това време майка ми е дошла с файтон в Селище и ме чакала. Офицерът ме заведе при нея. Тя ме прегръща, целува. Носеше ми вълнени чорапи и веднага ми ги обу. Зави ме и с един шал.

Пристигнахме в Горна Джумая. Но само една година живяхме заедно с майка ми. В началото на 1947 г. майка ми си счупи ръката и получи отравяне на кръвта. Леля Ана Мечкуевска, която живееше до двора на черквата във Вароша, дойде в училището да ми каже, че майка ми е умряла, прегърна ме и ме прибра. Погребахме я сами двете.

Леля Ана Мечкуевска имаше проблеми със здравето и ме предаде за кратко на Ана Урумова, докато уредят да ме пратят в дом.

ИСКАШ ЛИ ДА МИ СТАНЕШ ДЕТЕ?

С Мария Васева учехме в едно отделение. Тя разказала на вуйна си за мен: че има съученичка, която или ще я върнат в Македония (на кого ще ме върнат там - баба ми беше стара?!), или ще я изпратят в дом.

След като чува от Марето за мен, не минават и два дни и майка дойде. Беше месец май, преди да ни разпуснат от училище. Майка бутна портата и застана на прага: носеше черен тюрбан, тъмна рокля и черен жакет. Леля Ана вършеше някаква работа по двора, а аз бях клекнала и нещо си чоплех в пръстта. Майка викна:

- Ана, тука имало едно момиченце. Искам да го взема.

- Ето го, това е момиченцето - посочи ме леля Ана.

- Искаш ли да ми станеш дете? - обърна се към мен.

- Да! - отговорих.

Подаде ми ръката, аз се затичах и я стиснах.

- Как ще ми казваш? - попита ме тя.

- Мамо!

И така, водейки ме за ръчичка, ме заведе у дома. А тя се подготвила, такава маса беше подредила: панирани агнешки котлети, паниран мозък, десерт. Дотогава бях живяла само в бедност, затова няма да ги забравя тия котлети до края на живота си. Майка ме посъветва:

- Щом влезе мъжът ми, ще станеш, ще му целунеш ръка и ще му кажеш: “Добър вечер, татко!”

Така и направих. Щом почука и влезе, аз го посрещнах:

- Добър вечер, татко! - и му целунах ръка.

Татко ме погали по главичката. Той още не е искал дете, страдаше за техния син моряк, загинал през 1944 г. Бяха минали почти три години от смъртта му. Но постепенно свикна с мен и после даже повече от майка ме обичаше и уважаваше.

Няколко дни по-късно, като се прибирах от училище, чух сърцераздирателен плач вкъщи. Изкачих се по стълбите. Майка не ме е чула и продължаваше да плаче и нарежда. Влязох и я видях: сложила портрета на сина си долу, прегърнала го и нарежда. Като ме усети, се стресна и стана. Избърса си сълзите и ми каза:

- Ела, не се страхувай!

Това беше. Повече не повтори това нещо. Водеше ме, ходехме на гробищата, но не я чух, нито я видях да заплаче.

Майка беше интелигентна жена, шест езика владееше. Татко също владееше четири езика. Бяха обиколили Европа, живели са в Париж. Имаха натрупана толкова много култура. Но най-важното - човещина. Те на никого зло не бяха сторили. Напротив, с каквото можеха, помагаха на хората. Тя беше домакиня, само татко работеше. Живееха в мир и разбирателство.

Всички роднини на майка и татко ме приеха много добре. Особено много ме обикна леля Викия - майката на Марето. Приемаше ме като дете на брат й. Всеки ден бях у тях, играехме. Аз бях поизостанала малко в учението, но благодарение на Марето и на вуйчо Кольо наваксах.

ГОСПОДИ, ЕДНОТО МИ ГО ВЗЕ, ТОВА НЕ МИ ГО ВЗИМАЙ!

Годините при майка и татко ми бяха най-добрите, най-щастливите. Едно хубаво детство. Те се погрижиха за моето здраве. Бях много слабичка и прекарах през това време всички болести: и заушка, и шарка...

Спомням си, беше починал Георги Димитров. Бях с много висока температура и дето се вика, на смъртно легло. Майка положи много усилия да ме възстанови, да ме сложи на крака: грижи, силна храна...… Но понеже болестите не съм ги изкарала на четири, пет или шест години, започнаха сега вече от силната храна да излизат. Заушка - огромна, температура - висока. И аз умирам. Няма лекари. Отишла майка при някакъв лечител да й даде лекарство, той вместо едно й дава друго и заушката се възпалява още повече. На леглото съм, майка е клекнала долу до леглото. Камбаната бие, че е умрял Георги Димитров. Майка плаче и се моли:

- Господи, едното ми го взе, това не ми го взимай!

След смъртта на сина й майка е ходила при Ванга и тя й казала:

- Е го, Тотко, виждам го. Той е весел, с моряшки дрехи. Нема да се притесняваш, синът ти е добре на небето. Виждам го пред мене. А ти ке си вземеш детенце, е го я, едно русичко, със сини очи.

Беше й казала още, че детето, което ще си вземе, ще има заболяване, затова й беше дала рецепта за мазане: мед с лют пипер. При преминаването през границата бях получила възпаление на лимфните възли и майка ме мажеше.

БЯХ И МОМЧЕ, И МОМИЧЕ

Сега гледам, повечето хора, които са взели дете да гледат, го разглезват и то не стане никакъв човек. А аз бях и момче, и момиче. Дойдат дърва, въглища, летви - аз тичам, пренасям ги под навеса, докато дойде татко. Защото знам, че той цял ден е работил. Тичам да ги пренеса, за да не се уморява. Майка не можеше - имаше увредено сърце. Тя готвеше. Когато излезеше на пазар, аз бързам да избърша, да изтупам. На девет години аз изтупвах, избърсвах, всичко да е готово. Прибере се майка:

- О, какво си направила!

Аз само гледах тя да е спокойна, да сготви. Бушони оправях, какво ли не... Мисля, че им бях в помощ и те се чувстваха добре. Изпращаха ме и ме посрещаха от училище, това им беше радост.

Татко беше моден дамски шивач, магазинът му се намираше на площада при джамията. И на мен ми шиеше, та в гимназията бях от най-добре облечените. Той винаги ходеше елегантно облечен - с бял костюм и бели обувки през лятото; през зимата с бомбе, сако, панталон и пардесю.

ТАТКО СЪЩО Е БИЛ ОСИНОВЕН

Татко също е бил осиновен, но не е знаел до късно. Тринайсетгодишен е изпратен да учи занаят в Солун и всяка неделя се прибирал в Кукуш. На хорото веднъж той споделил с приятели:

- Тази мома е най-хубавата. Искам да се оженя за нея!

Тогава те му разкриват, че тази мома е негова родна сестра, че е роден у Дельохаджиеви, а е осиновен у Гъркови, защото им умирали децата. По-късно им се раждат и оцеляват две момичета. И двата рода много го обичаха. Дори на погребението му сестрите му от двата рода се скараха, и едните, и другите казваха: “Наш е Васил!” Толкова много го обичаха и уважаваха.

БАЩА МИ Е БИЛ В ЧЕТАТА НА ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ

Леля Драга е записала думите на своята майка Ката - сестра на баща ми от Дельохаджиеви. Научила Ката, че е дошла чета в еди-коя си къща в Кукуш и че Васил е с тях. Те знаели, че е излязъл с пушка, че е станал четник, но не знаели с кой е, що е. Ката взела три чифта чорапи и отишла да му ги занесе. Намерила всички седнали в одаята и слушат как им говори един хубав мъж. Заслушала се и тя с голямо внимание. Този мъж бил Христо Чернопеев. Говорел им пламенни думи, да ги подбуди към патриотизъм.

Баща ми е бил в четата на Христо Чернопеев, но се е срещал и с Даме Груев, с Пере Тошев, с Яне Сандански… Бил е три години четник. И спомени написа.

Когато е била войната с българите, гърците в Солун го обвиняват, че от покрива на къщата си давал сигнал на българските самолети къде да бомбардират, и го изпращат на три години заточение в Марсилия.

МАЙКА ЗНАЕШЕ ШЕСТ ЕЗИКА

Майка е гъркиня, а дойката й била еврейка. Имам ги двете на снимка - майка тогава е била тригодишна. От дойката тя научава иврит, староеврейски език, знаеше го говоримо и писмено. Евреите, с които тук (в Горна Джумая) контактуваше, не знаеха като нея тоя език, тя го говореше много по-добре от тях.

Дойката първа я е учила. След това е учила четири години в немски и три години във френски колеж. Владееше перфектно френски език. Знаеше общо шест езика: гръцки, български, староеврейски, немски, френски и италиански. Българския го говореше литературно. Аз това се чудех: тука ние говорим на диалект, а тя, гъркинята, говореше литературен български език. Пък и турски разбираше.

Баща ми знаеше френски, турски, гръцки и български. Четири езика. А беше шивач!

ЗА 24 ЧАСА НАПУСКАШ КЪЩАТА ИЛИ ГЛАВА ЩЕ ПАДНЕ!

Майка ми и баща ми не са дошли 1913 година, когато горял Кукуш, защото баща ми е живеел в богато семейство в Солун, имал е шивашки магазин. Синът им Тотко се ражда в Солун през 1920 г. и идват в България, когато е бил дванайсет-тринайсетгодишен. Купуват място от два декара и си построяват къща в Пловдив. Обаче една вечер идват от ВМРО, слагат пистолет на челото на баща ми и му казват:

- За 24 часа напускаш къщата или глава ще падне!

И те напускат. Майка викаше:

- Оставихме всичко: нова къща, кадифени пердета, вази от Египет и Индия... …

Абе, обстановка, която си е донесла тя от Солун.

Майка е била единствена дъщеря и става богата наследница. Когато умират родителите й, тя продава наследството си - имали са три къщи - и с парите си построяват къщата в Пловдив.

Като ги изгонват от ВМРО, заминават в Париж, където баща ми си отваря шивашко ателие. Даже имаше запазени черни ленти със златни букви на френски “Моден шивач Васил Гърков”, които поставял отвътре на ушитата дреха. Във Франция са живели седем години. Може би са щели да останат, обаче майка се уплашила от разврата в Париж - баща ми бил хубавец и го пресрещали жени...

На път за България обикалят Италия и много други държави. Установяват се в Горна Джумая, защото татко има сестра и други роднини тук. На първо време са живели под наем, после си построили къща.

Синът им Тотко е бил много добро момче, висок над метър и осемдесет. Като войник във военноморските сили е обезвреждал мини и дни преди уволнението и сватбата си загива при обезвреждане на мина в Созопол. Погребението му го помнят в града, цял отряд моряци дошли със запечатания ковчег. Било е хубав септемврийски ден.

Баща ми всяка неделя ходеше на гроба му. Всяка неделя - сняг, дъжд - не прескачаше.

СПОМЕНИТЕ НА ТАТКО ОТ ЧЕТНИЧЕСТВОТО

Татко пишеше спомени докато беше по-млад. Беше написал тетрадка от 80 листа. Но тъй като нашата държава не се интересуваше от тия спомени, а тук бяха открили македонска книжарница на площада (“Македония”), той се поинтересувал дали могат да издадат спомените му от четничеството. Те казали: “Да. Дайте ги!”, и той им дава тетрадката. Но после за 24 часа изгониха македонците оттук и те оставиха книжарницата с литературата. Тетрадката изчезна - кой я е взел, дали тука е останала с техните книги, не се знае.

После татко започна да пише други спомени. Написа още три тетрадки, те бяха може би от 40 или 60 листа. Една наша роднина - леля Мара, му каза:

- Василе, дай тетрадките да ги изпратим в София, на Лиляна мъжът й е историк, ще ги издаде.

Все пак и да получи нещо. Той на 80 години още шиеше. Работи докрай. На 81 години му стана лошо, влезе в болница, затворихме магазина, а след три месеца умря.

Пенсия му дадоха две години преди да умре, 45 лева някъде; на майка - 9-10 лева, че е убит синът й 1944 година.

Като дойдеше Илинден, баща ми с леля Мара Божкова направят венец. Облече се татко, затвори магазина, отива и слага венеца на паметника на Гоце Делчев. Застава мирно, почита и си тръгва. След него от партията отива човек, взема венеца и го хвърля. Бяха викали леля Мара в партията да я разпитват:

- Защо ходи?

- Как защо? Той е бил четник! Нали за тая идея се е борил.

Те не слагаха венци. После като започнаха да разбират накъде вървят нещата: и македонците искат да е Гоце Делчев техен, и на българите, тогава започнаха да правят заря.

Зетят на леля Мара обаче не му върна тетрадките, бил ги изпратил по някакъв шофьор от Сандански, който не е обърнал внимание и се изгубили. Баща ми страдаше, разболя се точно от това от рак.

Дойде веднъж леля Цвета Бъчварова - на Свобода Бъчварова свекърва й, да говори с мен. Научила Свобода, че пазя някакви спомени от баща ми, та да й ги дадем, тя ще направи сценарий за филм. Аз й казах:

- Лельо Цвето, давахме, що давахме! Тия тетрадки двете на никой не ги давам. Много се извинявам. Може да направи, може - но той толкова много страда за тетрадките, които му взеха и никой не потърси отговорност къде са. Това е положен труд.

По-късно предадох на музея двете тетрадки с жълти корици от по 20 листа със спомените на татко и негова снимка - с хубави мустаци, както се е носил навремето, някъде около 30-годишен.

НЕ БЯХ ОСИНОВЕНА ЧРЕЗ СЪДА, ЗАЩОТО ИМАХ ЖИВ БАЩА

Въпреки че ме отгледаха и наследих всичко от майка и татко, не бях осиновена чрез съда, защото имах жив баща. Първият ми баща, македонецът, е Панче. Когато дойдох при втория съпруг на майка ми, ме записаха на негово име, но в училището всички учители ми казваха Гъркова. Дори и сега някои съграждани ми викат Гъркова.

Майка и татко се погрижиха да наследя всичко. Татко почина първи, разболя се от рак. Умираше, знаеше, че си отива, когато дойдоха хора от съда. И аз присъствах. От съда го попитаха: “Съгласен ли си да остане всичко на Радка?” Той каза “да” и подписа.

СЕГА И ТРИМАТА МИ НАЙ-ОБИЧАНИ ХОРА СА В ЕДИН ГРОБ

Майка почина в болницата. Съсирва й се кръвта и я вдигат с болнична кола за София. На другия ден й режат крака догоре. Не е трябвало, защото сърцето й беше увредено. По време на операцията е починала. Много ми беше мъчно, че така си отиде. Върнахме си я и я погребахме.

След години извадих костите на татко и на Тотко и в торбички ги сложих в гроба на майка. Сега и тримата са в един гроб.

ЗАЩО НЕ ДЪРЖА НА РОДНИНИТЕ ОТ МАКЕДОНИЯ

На мен Благоевград ми е роден град, тука са моите родители. Синът ми много пъти ме упреква: “Как така, ти си от Македония, имаш роднини!” Немам роднини! Моите роднини са тука. Моят баща е българин, аз съм българка, моят роден град е Благоевград. Те са дали толкова много за мене. Защо да се връщам там? Ако е имало някаква загриженост към мене от тяхна страна - да. Ама те не се обадиха да попитат къде съм, що съм - поне с едно писмо.