90-г. Димитър Димитров /Мидуро/: Някога хората се караха, за да им се даде земя да работят

 Димитър Георгиев Димитров /Мидуро/ е най-възрастният жител на квартал “Спирката” в Кресна. Той е сред първите жители на селото, а и сред първите, които са карали тук мотор. С мотор през Втората световна война е разнасял пратките като военен пощальон в гръцкото сега село Хилендарево, където Свети Паисий Хилендарски е писал “История славяноболгарская”. Имал е дюкян, бил е бригадир в ТКЗС. Роден е на 30.11.1921 година в Полена, махала към Влахи. Второ дете е сред шестте рожби на Георги и Мария Димитрови.

В Кресна е от 1931 година, когато се преселва с родителите си. Съпругата му Александра е работила като плетачка и в ТКЗС. Има дъщеря Цветана, чийто съпруг Лимончо Асмански е ВиК инженер в Благоевград, и син Георги, притежаващ заведение в Благоевград, чиято съпруга Роза е управител на фирма за химическо чистене. Има трима внуци - Митко от сина Георги, а от щерката Цветана -Димитър, който е инженер в Дубай, и Красимир в Торонто, Канада.

- Г-н Димитров, в Кресненско повечето хора те знаят като Мидуро, а не по кръщелното ти име Димитър. Как се е получило?

- Ами това иде от прадядо ми Йоте и думата мюдюр или мюдюрин. Тази дума е турска и означава нещо като управител на малък град или кмет. Това идва от времето на турското владичество. Този мой прадядо, макар и живеещ в Полена, махала към Влахи, е бил кмет на местната община, каквато се знае, че е имало. Няма обаче опазени архиви, за да се види кога и какво-що е било. И така прадядо Йоте станал известен като мюдюрин, а аз повече от век след него като Мидуро, което повлияло и на рода, който е знаен повече като Мидурови.

- Вече си най-възрастният човек в квартал “Спирката”, пък и в Кресна. Как се чувстваш с 90 лазарника на гърба си?

- Не се оплаквам. На нозе съм. И на 90 продължавам да съм в движение. Все има нещо, за което да бързам. Не мога да се смиря и със съпругата Александра поработваме по нещо - я зеленчуци, я нещо друго, че да си помогнем и на разходите.

- Помниш ли Кресна от 1931 година, когато си дошъл тук с родителите си?

- Бил съм тогава на 10 години. Кресна не беше град, а село още с име Крива ливада и чак през 1934 година стана Гара Пирин. Беше махала към Влахи, а името й идеше от една дълга до километър и виеща се ливада край хълма Главище, собственост на турчина Сали Ага. Този турчин не бил лош човек. Помни се, че е бил един от ктиторите при изграждането на църквата “Св.Тодор Тирон” в Ощава, а той е построил и моста на Струма за Горна Брезница, който и сега е знаен с име Сали Ага, само че е в малко по-друг вид, че е бил пострадал при Балканската война.

Та за Крива ливада. Тук минаваше теснолинейката, локомотивчетата пъшкаха с 14 км в час. Шосето бе без чакъл и в ден я минеха два-три камиона, я не. Квартал “Спирката” беше известен като Горната махала и имаше не повече от 30 къщи, а пък Долната махала, където сега фактически е град Кресна, нямаше повече от 6. Нямаше и училищна сграда - учехме в една стая в къщата на Михал Марков, около 20 деца на едно място от четирите отделения. Дойдеше ли време за прогимназия, се ходеше в Горна Брезница. Боже, как се променят нещата, сега в Кресна има гимназия, а в Горна Брезница училището се закри. То и в Кресна нещата не са съвсем в реда си, че преди години имаше към 800 ученици, а сега са малко над 400. Упадък за общината дойде и това се потвърждава и от факта, че някога в района е имало 13 училища, а сега само едно.

- Чул съм, че ти си сред първите тукашни люде, които са карали мотор.

- Вярно е. От петнадесетгодишен се качих на едно “ИЖ”. Имахме дюкян и с поспечелени парици си купих от Благоевград, тогава се викаше Горна Джумая. Това, че знаех да карам мотор, се оказа благотворно и във войнишките ми перипетии, а и събирах завистта на връстниците си. Дълга е тук приказката.

- Ами кажи я накратко?

- Ще я карам по реда си. Започнах службата си като войник в казармите на Петрич. Там ме направиха лавкаджия, тъй като разбирах от търговия, защото се знаеше, че в Гара Пирин, каквото бе следващото име на Крива ливада, с тате си отворихме дюкян. Продавах цигари, закуски, бръсначи и други неща, необходими за войниците. Изкарах службата и хванах друм в Гърция. Това тогава си беше чисто нахлуване, да не го кажа и окупация, че имаше и войска наша, а и административните власти се поемаха от наши. Беше през 1943 година и отворих бакалия в село Тополени, сега не му знам името.

Помогнаха ми кметът на селото Георги Янев и секретар-бирникът Яначко, които преди това са служили в Кресненско. Тогава тази част на сегашна Гърция до Солун се приемаше за част от България. За отварянето на бакалията ми осигуриха пари от общината и продавах главно нарядните стоки, че тогава беше купонна система. В началото на 1944 година ме мобилизираха във войската, оставих бакалията и се озовах в село Хилендарево. То е на баир, а до него е Хилендарският манастир. Там пък станах пощаджия.

- На пощенска станция?

- Не, станах военен пощаджия. Но да продължа. Полкът ни бе разквартирован по взводове, където имаше селище. То си бе налагане на власт, че и кметовете и цялата им администрация ни беше гръчка. Войниците не бяха лишени от получаване на поща, а тя идваше в Солун. Строява ни командирът и пита: “Има ли някой, който да кара мотор?” “Има - отвърнах му - аз”. Осигуриха ми мотор и станах военен пощаджия, като всеки ден вземах пощата за полка от Солун и я разнасях по взводовете в Хилендарево, Негрисле, Негрита, Нефлоати, Полисерос и други селища. Добра служба беше, ама не кара дълго.

- Защо?

- Ами 1944 година навлезе към есен и нещо с германците не вървеше. Бяхме в съюз с тях. Ама ето дойде 9 септември и вчерашните приятели станаха днешни врагове. Събраха ни от селата и поехме към Петрич и оттам към Струмишкия фронт. Заредиха се и боеве. И аз участвах. Служех като минометчик. Моята задача бе да слагам гилзата със снаряда на възправената цев, от която снарядът под градус излиташе към немските позиции и сигурно сме и правили по някоя беля, ама и от там често ни гощаваха с шрапнели, та имаше и жертви, но моята кожа остана непродупчена.

- От войниклъка сега имаш ли някакви облаги?

- Най-голямата е, че останах здрав и жив. После в Кресна се създаде Общински съюз на ветераните от войните. Влязох и аз. Бяхме 221 души, а сега не сме повече от петнадесетина. Имам ордени и медали, ползвам безплатно пътуване, а ми дават и 100 лева добавка към пенсията.

- След войната накъде?

- В Кресна. Свих си семейно гнездо с Александра от Микрево, която тук бе плетачка, отворих отново дюкян и къде от дюкяна, къде от работи по ниви, взехме да я караме някак си.

- Много години си работил и в кооперативното стопанство.

- О, да и съм доволен от това. В Кресна ТКЗС се образува през 1951 година. Мен ме направиха бригадир по тютюна. През 1958 година стана масовизация и от следващата година в цяло Кресненско имаше едно ТКЗС. Аз все бях някъде един от малките началници, от тези, които отговарят за производството.

Не ми беше лесно, ама работите вървяха. Водил съм до 100 работнички - било в тютюна, било в овощна бригада. Що блокове с праскови създадохме! Бил съм и по фуражите. Когато в цялата бивша Санданска околия стана едно АПК с име “Спартак”, ме викна председателят Вангел Терзийски. “Имаме - вика - нужда от добив на повече сено. Ти си от Полена, а в този район има много ливади, а те могат и да се увеличат, като се обхванат и подмахалите Драколово, Ракалейци, Юговци, Въчковци. Ще направим нова бригада и ще я оглавиш”.

Съгласих се, но поставих условие, и то бе да се направи нова пътна комуникация, която да обвърже този район. И стана. Дори излезе специално постановление на Министерския съвет, което се наричаше “8-мо Влахи” и чрез него се изградиха не само добри пътища, които се ползват и сега, но и се почистиха много площи от храсти и други дървеса, за да обработват механизирано.

- Както говориш, се чувства някаква носталгия по ТКЗС?

- Така е, не го крия. Ще го кажа накратко: Някога хората се караха за земя, за да работят и направиха от село Гара Пирин град Кресна, а сега бягат от земята и ще направят от града отново село. Това сочи и скорошното преброяване - община Кресна от над 8 хиляди души през 70-те години на миналия век, че и през турско, сега се е смалила на около 5600, като самият град от близо 5000 е намалял на 3500. И още по-лошото е, че земята, не само по ридищата, а и из полето пустее, пустеят и площи, които някога бяха отвоювани чрез рекултивация и отводнявания от блатата край Струма.

Ще добавя и най-страшното: преди влезеш в някой двор и веднага те питат какво ще пийнеш, а сега влезеш, а да има как стопанинът да се поукрие. Уж си думаме, ама няма сърдечност, няма чистота. Преди хората бяха малко по-равни, а сега границите се начупиха много, а и много грабеж. Загубиха блясъка си и празниците, други станаха смислията на житието. Парата стана Бог. Мъчно ми е и това, че младостта бяга из чужбинско.

- Живял си доста дълго, видял си много. Каква равносметка на живота си правиш?

- Ами да си кажа право, доволен съм от съдбата си. Първо, че 90 години не се дават всекиму, и че имам надежда за още и да съм на нозе. Доброто ми идва и от това, че и челядта ми е добре. Дъщеря ми Цветанка си изкара трудовите години нещо из просветата в Благоевград, съпругът й Лимончо Асмански е инженер по “ВиК”. Синът ми Георги си има заведение в Благоевград, а снахата Роза е управителка на фирма, занимаваща се с химическо чистене. Радвам се и на продължението на рода от трима внуци. Малко ми е мъчно, че двама от тях рядко мога да ги видя. Димитър, след като поизгради някоя сграда в Канада, сега гради в Дубай, а Красимир е на работа на аеродрума в Торонто, Канада. На мене мъчно, но на тях щом е за добро, викам си, Мидуре, стискай зъби, че всъщност това е животът.