80-90-те г. на миналия век бяха славни времена за футбола в Благоевградски окръг

- Г-н Димитров, скоро се върнахте от пътешествие в Германия, къде точно бяхте?

- В Мюнстер, Северен Рейн, който е пристанище на канала Дортмунд. Университетски град с 96 катедрали. Тук най-старият университет е строен през 1780 г., а климатът е толкова добър, че Раиса Гурбачова е ходила тук на лечение. Според едно световно проучване това е 300-хилядният град, който е най-добър за живеене в целия свят. През повечето от времето освен с Дорката, дъщеря ни, бяхме и с нейни приятели - Том и Меги, брат и сестра, които живеят в милионерския квартал на Мюнстер. Преди това те ни бяха на гости и ги очаровахме с ракията ни и Рилския манастир. Ответният жест от тяхна страна бе да ни покажат всичко в града: от ботаническата градина и зоопарка през катедралите, та до механите. При първото ни гостуване в дома им ги притесних, след като попитах

КЪДЕ Е ХЛЯБЪТ, И ХОРАТА ХУКНАХА ДА ТЪРСЯТ ПО КОМШИИТЕ.

Запознаха ни с български студенти, страхотни деца - работят на по 2-3 места, сами се издържат и са отличници. Вероятно заради тях на нас, българите, там гледат с голямо уважение като нация.

- Какво означава “най-добро място за живеене в света”?

- Стандартът е много висок, а чистотата и спокойствието са нещо ненадминато. Красиво, уютно, подредено, с много алеи, канали и езера, все едно че си във Венеция. В едно от езерата имаше пластмасов лебед и местните разказаха, че преди време в него се влюбил истински лебед и се заселил при изкуствения. Такава любов била, че година и половина пришълецът не мръднал от скулптурата. Германците дори го кръстили Петра - от гръцки “камък”, и бил една от местните забележителности, привличащи най-много туристи. После обаче истинският лебед отлетял някъде и оттогава не се е връщал. И при цялата тази прелест градът е страхотно евтин. Аз не съм много по пазаруването, но съпругата ми Мария, която беше с мен, забеляза, че

90% ОТ ЦЕНИТЕ НА СТОКИТЕ ИМ, ГЛАВНО ХРАНИТЕ, СА ИЛИ КАТО НАШИТЕ, ИЛИ ПО-НИСКИ.

Освен това местните много обичат да се забавляват. Всеки месец хората от различните квартали си организират пикници на открито с програма, на която се стича целият град, невероятно е. Навсякъде млади хора, студенти, точно както в Благоевград. И нямаше как, докато бях там, да не се сетя за обидното отношение на някои наши съграждани, които се обявиха против Колежа по туризъм. Престъпление е един град да има възможности да разполага с 3 висши учебни заведения, а да иска има само 2 - Югозападния и Американския университет.

- Виждам снимки от стадион, значи и в Германия не сте изневерил на слабостта си - футбола?

- Как бе - първата ми работа като отидох бе да вземем билети за мача между “Боруся” - Дортмунд и “Реал” - Мадрид. Срещата бе в чест на 100-годишнината от основаването на Дортмунд и се игра на стадиона им, който е най-големият в Германия, пред 80 000 зрители. В отбора на “Реал” ритаха Роналдо и Кака.

- Колко струва билет за такъв мач?

- Между 40 и 300 евро. Безценно обаче е върховното удоволствие да гледаш на живо такова нещо. И следващото ми желание ще е да гледам любимия си “Манчестер Юнайтед”.

- За кого викахте?

- За “Борусия”, защото там играеше българинът Димитър Ангелов.

- Как завърши мачът и как изглежда футболното хулиганство в Германия?

- 5 на 0 за “Реал”, лошо ни биха, но зрителите бяха перфектни. То си беше по-скоро шоу: имаше илюминации на стадиона, заря... Е, беше пълно и с полиция, но момчетата нямаха много работа.

- Най-силното ти футболно впечатление от Германия?

- Че там

БОГОТВОРЯТ БЕРБАТОВ

и недоумяват защо в родната му страна много псевдожурналисти и запалянковци го плюят. Бербатов и Стоичков са гордост за цялата ни нация. Аз познавам бабата на Бербо - Мария, която работи при мен в картонажния цех на ТПК “Рила” като бригадирка 4 години и беше един изключително интелигентен и работлив човек, такива жени рядко се срещат. Явно нашето момче е взело всичко най-хубаво и от нея, и от майка си Маргарита.

- 25 години от живота си сте отдал на футболното съдийство. Кои са най-добрите съдии в региона?

- Станах съдия през 1974 г. и не мога да коментирам колегите преди мен като Иван Шкумбов, Огнян Емезов, покойния вече Недялков, Янев, Гърчев и Покровнишки. За мен хората с качества на високо ниво в тази сфера са двама - проф. Васил Жечев и кметът на Симитли Апостол Апостолов-Поли. Бивши футболисти, когато взеха съдийската свирка, на тях им беше ясна футболната игра и трябваше да им се обясни съвсем малко специфика, която усвоиха веднага. Не можаха да стигнат съдийските върхове само защото до късно бяха играли футбол. Виждаш обаче, че и сега не са кои да е.

ОТ ДОБРИЯ ФУТБОЛЕН СЪДИЯ СТАВА ВСИЧКО - ДОБЪР ПРОФЕСОР КАТО ЖЕЧЕВ, ДОБЪР КМЕТ КАТО ПОЛИ...

Голяма школа е. Освен тях двамата отлични качества за съдии имаха и Иван Дурев, който обаче прекъсна кариерата си заради влизането си в системата на МВР, както и Крум Стоилов, който сега е международен съдия.

- Случваше ли се навремето да Ви замерят с нещо и да Ви благославят с напеви от рода на “Съдията, съдията, съдията е...”

- Да бе,

ЗАМЕРЯХА НИ С ПЪРЖОЛИ, АМА ВЕЧЕР ПО МАСИТЕ.

Нямам спомени за яйца или сплути домати по време на мача.

- Коя беше най-емоционалната публика?

- Помня един мач Белица-Якоруда. Беше в края на 80-те години и още тогава двата града се водеха като леко антагонистично настроени един към друг. Всъщност - какво ти леко, щом в деня преди мача секретарят на Окръжния комитет на БКП Баев ме извика в кабинета си - аз бях главен съдия на срещата, и ми каза: Знаеш ги как са настроени двата града един към друг, гледай там поне чрез футбола да се помирят.

- Тоест получили сте инструкции за равен мач?

- Абе не беше казано баш така, ама и аз така го възприех този инструктаж. Иначе какво би могло да означава “и двата отбора да са доволни”. Помня, че в отбора на “Рила” - Белица играеха Румен Спасов, Иван Бонев и Иван Гюров, Димитър Михов, Иван Мирчев, а треньор беше Добри Драгомиров - всичките юнаци от Благоевград. Якорудският отбор пък се беше напълнил с футболисти от Чепинец -Велинград. Та излизат отборите на стадиона и започва... Баташкото клане. Представи си две туземски племена, пуснати едно срещу друго. Резултатът до 90-тата минута беше 1 на 1. До тази минута аз бях заслужил вече титлата “Герой на социалистическия труд”. Да, обаче голът за Белица бе от спорна дузпа, след кратък размисъл чувството ми за справедливост надделя и след истинска дузпа завършихме срещата с 2 на 1 за “Чавдар” - Якоруда. После нещата излязоха извън контрол. Единият ми помощник след мача се озова в реката, а

ЗА ДРУГИЯ СЪДИЯ СЕ НАЛОЖИ БАЯ ВРЕМЕ ДА ГО ТАМПОНИРАМЕ С ВЪРЗОП СТАРИ ТЕНИСКИ, ЗА ДА МУ СПРЕМ КРЪВОТЕЧЕНИЯТА.

Полицията не можа да се намеси, защото беше ангажирана с банкет в една местност, където навремето имало убити партизани. Как се добрахме до Предел, ние си знаем. А там ни чака Милчо Милетиев, който завеждаше футбола на окръга. Тогава той произнесе култовата си реплика: “Леле, Валка, що напраихме, бе!”, която години наред след това я използвахме като обръщение помежду си след всяка критична ситуация с недотам успешен край. Толкова бе драматично, че след тази среща единият от помощниците - май онзи, когото бинтовахме със старите тениски, се отказа категорично от съдийството и оттогава дори мачове не гледа. Всъщност само той загуби от това, защото повечето от срещите завършваха далеч по-миролюбиво. След една среща, в Марикостиново например, с колегата Васко Жечев единодушно решихме да посетим родителите на съпругите си.

Първо отидохме в дома на моята, която е от Тополница, и там пробвахме тополнишкото вино. После се преместихме при тъста на Васко в Капатово, където

ЗАРАДИ СПРАВЕДЛИВОСТТА ТРЯБВАШЕ ДА ОПИТАМЕ И КАПАТОВСКОТО ВИНО.

Не успяхме обаче да решим кое е по-добро на вкус и се върнахме обратно в Тополница, после пак в Капатово, и така цяла седмица гастролирахме между двете села. Да, но отървахме домашните скандали, защото се прибрахме с желязно алиби при жените - били сме на гости при техните.

- С какво от работата си като съдия се гордеете?

- По времето, когато не само в България, но и в Европа не се играеше футбол в зали, аз като секретар на БФС и колегата Пепи Манасиев заковахме целия град за месец и половина в спортната зала на Благоевград в един турнир с 80 футболни отбора от целия окръг, организиран в памет на съдията Валентин Гърчев. Беше страхотия, участваха отбори от предприятия, квартали, различни организации, абе откъдето се сетиш. По мое време Благоевград администрираше във футбола на аматьорско равнище цяла Югозападна България, включително и Пазарджишки окръг, та и от там бяха дошли хора. Това беше в началото на 90-те години. Славни времена. Всички предприятия и села си имаха футболни отбори, организираха се турнири за купа “Урожай” и по стадионите идваха повече зрители, отколкото сега гледат отборите от “А” група. После обаче много лесно ръководството на футболната централа бе продадено от Благоевград на София и футболът се разби.

- Кога тръгвате за Манчестер?

- Първо ще отида в Аспровалта на вилата на добрия ми приятел Стоян Митев-Картала. Миналата година аз й бях първият посетител, повлякох крак и след мен стана фул, затова сега се

ПОЛЗВАМ С ПРИВИЛЕГИЯТА ДОЖИВОТНО ДА РАЗПОЛАГАМ ТАМ СЪС СТАЯ ЗА ПОНЕ 2 СЕДМИЦИ ПРЕЗ ЛЯТОТО.

- А Картала знае ли за тази Ви привилегия?

- Той редовно чете вестник “Струма” и ако не знае, ще научи.

- Защо Ви викат Барето?

- Без особена причина - така се казваше един футболен съдия от Уругвай, в една компания гледахме мач с негово участие, някой ме посочи и каза “Това е нашият Барето” и оттогава май само съпругата ми не ме нарича така.