79-годишният Георги Кечов: Благодарение на акордеона си намерих работа, първата устна хармоника си купих с парите, изкарани от една бабичка от село, продавах й по шишенце ракия, открадната от вкъщи

- Господин Кечов, Вие сте най-възрастният акордеонист в Кюстендилска област, кой Ви запали по музиката?
- Не знам мен кой ме е запалил, едно е сигурно, че синовете ми и Валентин /48 г./ и Васил /52 г./ аз ги запалих по музиката. Иначе аз лично още от малък, от дете свирех. Първо започнах с устна хармоника, после правех окарини от глина и ги печех във фурната с хляба. Едно време в родното ми село Драговищица имаше махленски фурни, там жените един път седмично приготвяха хляба за семействата си. Те редят хляба, а аз цяла седмица копая глина и като напалят фурната, гледам между подниците да пъхна и няколко окарини.
- Има ли майсторлък в правенето на окарините?
- Е във всяко нещо си има майсторлък, първо изкопая глината, после я меся дълго, докато стане мека и гладка, след което й придам формата, каквато трябва да е окарината. После разцепвам окарината, извадя отвътре пръстта, залепя я отново и чак тогава пробивам дупките, точно както трябва да бъдат, и ги слагам да се изпекат. Като ги извадя от фурната, трябва да са червени, за да са хубави и звук да вадят като от сърцето излязъл. Още тогава обаче правех бизнес, продавах окарините, които съм измайсторил, на приятели. Това беше много отдавна, преди казармата, тогава имах много време и малко какво да се прави.
- Вие откога свирите на акордеон?
- От 1948 година съм акордеонист. Дотогава свирих само на окарина и на устна хармоника. Имах двама братя по-големи, преди мен започнали да свирят, така че аз се учех от тях. Те като пораснаха отидоха по София да работят и да живеят, а аз като най-малък останах да помагам на родителите си в село Драговищица. Но от тях се наумих да свиря и от тях взех любовта към музиката. Аз като най-малък естествено получавах винаги старата, развалена хармоника на някой от по-големите ми братя, за мен нямаше ново. Но така беше едно време. Аз на развалени все се учих, но накрая станах по-добър от братята си, Бог да ги прости и двамата вече са покойници. Когато пораснах и станах така ергенче, се принудих малко, по–малко да събера пари да си купя нова устна хармоника. Продавах на една бабичка в селото по едно шишенце ракия, откраднато от вкъщи, и така малко по-малко за една година и нещо си купих моя си, нова новеничка устна хармоника.
- Трудно ли беше да бъдеш най-малкото дете в семейството едно време?
- Не беше никак лесно. Много съм се мъчил. Понеже бях третото дете в семейството, след като завърших прогимназията тук, в Драговищица, записах се да уча в Кюстендил, но баща ми вика: Ти я по-добре да си останеш тук при нас, че да има някой да ни гледа и да ни помага в работата. Големият ми брат работеше в София, средният учеше в Кюстендил, аз като завърших също се записах, ама като няма пари за мен, трябваше да остана на село. Аз му викам на баща ми: Татко, аз не мога да седя тук да съм ти роб тека на село, и дума да не става. Искам да имам професия. Тогава той ми рече, че щом искам да имам професия, ще ме даде да работя в коларо-железарската работилница на селото, защото това е ценен занаят и винаги се търси. Почнах там и понеже ми беше интересно, след няколко месеца се научих да работя и на струг, и на банциг, и въобще всичката работа, която вършеха другите работници я можех и аз. Ама бях много мераклия. Много. Като се научих отново реших да си търся късмета навън, защото не ми даваха пари, тъй като се водех ученик. Така през 1948 година отидох в Димитровград бригадир. Защото от селото тогава не можеше младежите да отидат да работят където си искат. Като отидеш в Димитровград обаче, се връщаш по - авторитетен, имаш и малко парици или купони за костюм и една - две ризи. Като си го наумих, отидох при кмета на селото тогава и той ми даде бележка, че мога да напусна селото. Това все преди казарма. Близо три години така работих. След това ме взеха войник в танкови войски и станах сержант.
- А булката къде намери, по пътищата на страната ли?
- А, не. Не се наложи да я търся дълго, тя ми е комшийка и кумица. От нашето село е и се казва Гинка. Живееше в махалата, където е къщата на родителите ми. През два плета.
- Все си мисля, че тя си те е харесала, ама ти като всеки мъж не си признаваш, не е ли така?
- А, не се знае. Тя е доста по-малка от мен. Спомням си, че зимно време като изляза от портата на къщата, тя се пързаля с децата по махалата на шейна, аз изляза, блъсна я на пързалката и отивам на среща с момите и ергените. Е вярно е, че аз години наред ходих по срещи, а после при нея пак се върнах, ама такъв ми бил късметът… /смее се/.