38 г. работя с деца, с бастун съм ходила в градината

Емилия Янчева е родена 1952 г. в с. Брежани. Средното си образование завършва в Икономическия техникум "Иван Илиев" в Благоевград. Две години работи в отдел ТРЗ на мина "Пирин", след което записва Института за детски учителки в Смолян. Попада по разпределение в Целодневна детска градина "Здраве" в град Кресна, където се омъжва и ражда трите си деца. През всичките 38 години учителски стаж работи с децата от подготвителната група за първи клас и не е престанала да повишава квалификацията си. Тя е единствената детска учителка с първи клас квалификация от Кресна, а резултатите от научноизследователската й работа са публикувани в специализирани издания и отличавани с грамоти.

След техникума бях приета в Икономическия институт в Свищов, но не се записах, защото бяхме много бедни и нямаше кой да ме издържа. Постъпих на работа в ТРЗ на мина "Пирин", където изчислявах заплатите на миньорите. Даваха им ниски проценти и хората псуваха. И след две години не можех да издържам повече там. Майката ми беше детегледачка в яслите и винаги след работа отивах да се разтоварвам с децата. Така разбрах, че моето призвание е да работя с деца, и реших да завърша Института за детски учителки.

Ние бяхме три приятелки и заедно кандидатствахме в София. Те четоха цяла вечер, а аз се наспах хубаво, защото предния ден бях нанизала два кошера тютюн. Само аз изкарах изпита, но за да съм солидарна с тях, не се записах. После те отидоха да кандидатстват в Учителския институт в Смолян и аз и до ден-днешен не мога да разбера те ли ми прехвърлиха оценката от София в Смолян. Така стана моето следване за детска учителка в Смолян.

В Кресна съм от 1974 г. Дойдох младо момиче по разпределение от "Народна просвета" - Благоевград. Омъжих се тук и останах. 38 години вече как работя в тая сфера, на едно и също место в детската градина - подготвителна група за първи клас. И никога не съм съжалявала за избора на професия. Даже сега, като вляза в някоя канцелария в съвета, ги питам: Как издържате на тая тишина по цял ден?

През това време взех всички квалификации, които един учител може да притежава. Аз съм единствената учителка в Кресна с първи клас квалификация с петгодишна научноизследователска дейност. Имам много публикации в сп. "Предучилищно възпитание", грамоти от списанието и от Института за усъвършенстване на учителите в София. Участвала съм в международни конференции на детските учителки в Сандански.

Работя в областта на изобразителното изкуство, то ми е много интересно. Дипломната ми работа за магистърската степен изследваше рисунката като диагностичен метод за деца с проблемно поведение. За мене беше удоволствие да го правя. Втори клас квалификация пак ми беше изобразително изкуство. Научната разработка, с която защитих първи клас квалификация, също е в тази сфера: "Гатанката като илюстрация на детската рисунка". Децата сами си изработваха книжки - с рисунки върху гатанки. Спомням си, на международната конференция в Сандански имаше една професорка от Югославия и тя ми предложи да намеря печатница и да правя книжки с такива. Защото аз съм разработила модели. Но не знам къде и как.

С помощта на четири теста чрез детската рисунка аз изследвах четири типа проблеми - по десет рисунки на всеки тест. Те са абсолютно точни и сега, без да познавам семейството, детето като ми нарисува рисунка, по нея аз мога да разбера какви са взаимоотношенията в семейството. Ако има проблем, детето рисува бащата, който е деспот, тиранин, по-далече от себе си; любимият човек пък е близо до него. Много пъти в рисунката липсва майката или бащата - значи, че детето има отрицателно отношение към този човек. Ако семейството е четиричленно, често пъти брата или сестрата ги няма - защото го тормозят, то не ги рисува, изолира ги от своята рисунка.

Например за да разбера какви са взаимоотношенията в семейството, карам децата да нарисуват своето семейство. Дошъл един магьосник и с магическа пръчка е превърнал членовете от семейството му в нещо. Казвам на децата: "Нарисувайте ми кой в какво е превърнал магьосникът". Тези, които детето обича повече, ги рисува като красиви предмети: например майката като лале или друго цвете; за да унижи бащата, който го тормози, го рисува като мравка или друго малко животно, за да го потисне.

Гледам рисунката, гледам работата и държанието на детето и намирам начин да говоря с родителя. Казвам му: "Моите наблюдения са такива. Обърни внимание там..."

Ако родителят е съпричастен с учителя и го приема присърце, помага - тогава има развитие. Например единият от тестовете с рисунките изследва влиянието на цветовете върху поведението на детето. Имам едно момченце тази година, все го обличат в тъмни дрешки - черно, сиво. Викам на майката: “Дай да направим опит, облечи го в нещо червено, червеният цвят възбужда психиката към действия! Да се събуди малко”. Тя смяташе, че червеният цвят е за момичета, но ме послуша. Купила му е червено горнище на анцуг и го облича - и наистина оказа влияние. Детето беше бавно, флегматично, но откакто го обличат в червени дрехи - малко живна.

Изборът на определен цвят от детето определя неговия характер. Защото децата имат предпочитания. Има деца, които рисуват изцяло всичко оранжево - такова дете е агресивно. То си показва и с движенията. По-интелигентното дете избира седем и повече цветове - тогава има хармония. Такова дете е уравновесено, внимателно, има желание за работа. Тук не преобладава един цвят, то работи със седем цвята поне. Тогава вече може да се каже, че това дете е с интелектуално ниво над другите.

С други два теста изследвах чрез рисунка междуличностните отношения с другарчетата и личностовата характеристика на детето. С рисунка например съм доказала склонност на дете да краде. На защитата проф. Даскалова ми зададе въпроса може ли да се докаже, че на тази възраст това дете има такива наклонности? То не може при най-малките, защото са наивни - взимане на кукличка или нещо друго, което му харесало. Обаче при 6-7-годишните, ако детето има наклонности към кражба, то рисува ръката голяма - да може да взима повече. Никой не рисува такава голяма ръка, само който обича да краде.

С рисунките се определя и интелектуалното развитие на детето. Тестът "Нарисувай ми човек!" е на една американска психоложка, максималният брой точки при него е 50. Ако детето нарисува основните части, то е на средното ниво на развитие. Но ако в рисунката има детайли: например на ушите нарисува обеци; на роклята - копчета; постави украшения на косата и шията…

Много обичам да работя върху рисунките на децата. Подбрала съм най-фрапиращите по теми и ги пазя в детската градина.

Наблюдавам и сравнявам децата през маята 38-годищна практика - има родители, които са били при мен в детската градина, а сега уча децата им. Много е важна работата на родителя. Първо е семейството, после е училището и накрая обществото. Трябва да има взаимодействие и синхрон между тях.

Прави ми впечатление, че децата, които сега излизат напред, получават много информация от телевизия, интернет, но чакат да им се поднесе наготово. Нямат желание да четат, след като там го има. Такова дете е задоволено с всичко и не се труди, защото не се стреми да направи нещо, да създаде. Като го накараш да напише пет реда само, камо ли цяла страница - не ще, няма желание. Докато децата, които се грижат за по-малки братчета или сестричета и помагат вкъщи, имат създадени трудови навици и желание за работа.

Родителите са много заети и изцяло разчитат на детските градини - така детето остава без контрол. Но който има желание - намира време. Събота и неделя са за това. Много са разглезени в последно време децата, от година на година все по-трудно се работи с тях. Но който си обича децата, не му е тежко. Може би е тежко за тези, които не са намерили своята правилна реализация, а просто са постъпили там, където са ги приели, и нямат желание за тая работа. Така го мисля. Аз искам да работя - не мога да си представя живота без деца!

Има колеги, които са завършили преди двайсет години и си стоят на едно место. Животът, технологиите се развиват, децата също, ами иди на една квалификация! Да ти опресни знанията, да видиш нещо ново и да го покажеш на децата! Тогава е интересно и децата слушат, когато им покажеш нещо интересно. Те се натрупат, гледат и се опитват да направят същото. Ама ако учителката си извади да чете вестника и им каже само: "Играйте си! Рисувайте!" - те й се качат на главата, защото не им е интересно. За такива учителският труд е тежък.

В подготвителната група децата постепенно се научават да четат. По много интересен начин - чрез игри и специални занимателни упражнения от учебните книжки. Вече имам деца, които спокойно четат. В началото раздавам книжките, върху които съм написала имената; а сега детето взима книжката и чете - тая на тоя… и си ги носят сами. Сега сме на Ю и Я. Всяка една буквичка я пишем и отиват готови в първи клас - знаят да пишат и да четат. Там вече започват да сричат.

Разбира се, винаги си има по две-три изоставащи деца. Случва се майката или бащата да са в чужбина, оставили са детето на баби и дядовци; не му се обръща внимание както трябва - кога го доведат на училище, кога не…

Моите деца винаги казват: "Майко, ти никога не си ни похвалила, все намираш нещо да ни упрекнеш, че не е свършено, че не е както трябва". Отговарям им: “Вие затова сте хора!”

Имах един тежък период, случи се да си правя операция на крака - получи се инфекция и последваха още две операции. Синът ми завършваше 11 клас, а малката ми дъщеря - университета в София. Бях много зле - с 48 лева пенсия на легло. Тогава синът ми кандидатства в Техническия университет в София инженерен дизайн - защото рисуваше много хубаво; мъжът ми също рисуваше, той беше учител по изобразително изкуство. И точно когато бяха трите дни за записване, мъжът ми почина и той трябваше да погребе баща си. Каза: "И догодина ще кандидатствам, и догодина ще ме приемат…"

Обаче на следващата година приемният изпит по рисуване беше заменен с математика, а той не беше много подготвен и се отказа да кандидатства.

Точно тогава правех дипломната работа за първи клас квалификация в София. Много проблеми имах, бяха обещали моето место в детската градина, искаха да ми вземат работата, защото бях с патерици. Хората ми казваха: "С бастун - с бастун! Ти си за нас човек, който може да работи". Но аз се взех в ръце и им казвам така: “Аз не само че ще работя, но и ще взема първи клас квалификация, за да ви докажа, че мога да работя”. Никой не ми гледа работата. Да, аз съм куц човек, с бастун съм била - и децата винаги са били в парка. А здрави-прави ги мързи да ги заведат на една разходка. Това не мога да си го обясня.

Синът ми влезе в казармата, беше парашутист. Като се уволни, рисуваше усилено, защото хем не може да си намери работа, хем не учи. Имало е случаи, влезе някой път при мен в 3 часа през нощта, аз съм на масата и пиша - интересно ми е и работя, не съм заспала. И му казвам: "Ето, така се живее!" - "Ама аз не се чувствам подготвен по математика". Викам: "Добре, в тоя университет има и химия. Ти си добър по химия, опитай с химия!"

Опита с химия и от раз го приеха. Сега вече е последен курс - учи и работи тук в завода "Енергоремонт". Не мога да се оплача, ако не е той, вкъщи работата няма да върви.

Винаги съм учила децата си на труд и с труд постигат всичко. Дъщеря ми Лиляна е в Канада и работи на три места: в някакъв офис по компютърно чертане; отделно чисти къщи на бабички и в някакъв ресторант. Онзи ден й се скарах: "Ти нямаш почивен ден!" Вика ми: "Ами тука е така!"

Нейното заминаване е дълга и широка история. Среща зов за помощ - търсят се спешно лекарства за опериран болен човек с байпас, в Добрич ги няма, ако ги има в София - да ги изпратят. Тя потърсила в София тези лекарства, но не ги намерила. Обажда ми се на мене, аз по втория начин ги намирам и ги изпращам на адреса, който тя ми дава - с въздушни възглавнички, да не се счупят, да не се повредят. "За кой са, Лилянке?" - питам. - "Правя добро".

После същите тези хора я помолиха да намери кардиолог хирург в София, защото операцията във Варна била неуспешна и те решават да потърсят помощ в София, а нямат там никакви близки и роднини. Дъщеря ми намира клиника, хирург - без да има някакви помисли за материални облаги. Преди операцията в София трябвало да се даде спешно кръв, дали й пари, но тя казала: "Аз първо ще помоля брат ми и сестра ми - ако могат, да помогнат". И моите деца помагат, дават кръв.

След операцията този човек се оправи, стъпи си на краката. До този момент дъщеря ми не знае, че той има син в Канада. А той казал на сина си: "Не знам имаш ли си там приятелка, нямаш ли си, но едно момиченце ми помогна - трябва да му благодарим по някакъв начин". Синът му решава да я потърси в София, така се запознават, харесаха се, ожениха се и замина. Втора година е вече там. Беше категорична, че никога няма да напусне страната. Затова има такава поговорка: "Никога не казвай никога!"

Не е хубаво човек да е много амбициозен, защото си намира врагове. На никого не съм взела главата и ръцете, нека отиде, нека стигне на моето ниво. Даже съм казвала: Ще помогна.

Вкъщи какво правя - плета. Аз само правя тържества за Осми март, никой не правеше в детската градина. Коя е тая учителка, която да изплете на една кука за всички майки търлъци за Осми март?! Сега плета едни цветя, пак на една кука, червено, бяло и жълто - като допълнение към тоалет. За тържеството, което ще правим, като свържем пролетните празници - Първа пролет, Цветница, Великден и Гергьовден. Всичко в един сценарий. Подарък за пролетта е една много красива картичка; за Цветница е изработеното от мен цвете; и третото - много красива поставка за яйце. Колежката ми е страхотно момиче. Работното ни време е до 13:30, но седим до 14:00 часа, за да можем да свършим работата.

Докато се стъмни - сготвя, почистя, нещо да скопая, да полея. Гледам един парцел от близо декар, садя си всичко: домати, краставици, пипер. Имам и цветна градинка. Грижа се и за свекър ми - старец на 90 години. Синовете му починаха, само аз съм.

Плетката и книгата - това са ми приятелите. Хората станаха много злобни в последно време - да им нямаш доверие. Ти кажеш едно, после го чуеш в различни варианти - по-добре си мълчи. Всъщност имам три истински приятелки - една французойка, една рускиня и една циганка.

Когато плета, си пусна народна музика. Слушам и симфонична музика - моят син ми е направил колекция от 50 диска. Ако не е пуснат телевизорът с народни песни, с плетката в ръката - или чета, или плета. Или пък музиката от диск. Така минава времето. Вечер чета, денем плета. От 9 часа вечер нататък е моето време - докъде ми е интересно, докато заспя.

Не обичам да гледам телевизия. Гледам само новините, спорт и една тв програма Utilisima - по нея показват какво може да се изработи в домашна работилница. Ако гледам филм, предпочитам да е два часа - да почне и да свърши, но хубав филм, съдържателен. Криминални, сапунки - не, не.

Точно когато бях най-зле, пишех и поезия - лирика, имам и детски. Даже може да се захвана да правя детски книжки върху дипломната ми работа с научноизследователската дейност. Ще видя. Хич не искам да излизам в пенсия, но ако ме изгонят…

Никой не търпи човек над себе си; даже се радват, че вече имам юбилей. Викам: Аз не бия барабан! Но живи и здрави, ще си намеря да се занимавам с нещо интересно.