145 години читалище “Никола Вапцаров” - Благоевград

- Г-н Бръчков, Вие сте сред джумалиите, чиито семейства са дълбоко свързани с читалището в Благоевград, къде са корените на тази връзка?

- Наистина аз съм емоционално свързан с читалище “Съгласие”с навремето, сега “Никола Вапцаров”. Родителите ми идват в Горна Джумая през 1919 г. Баща ми бил тежко раняван във войните и лекарите са му препоръчали климата и минералните извори на новоосвободените български територии. Идва със семейството си като специалист, завършил е архитектура във Виена, където среща майка ми. По онова време имат двама синове - големите ми братя Илия и Александър.

Макар че е работил като инженер в строителството, а по-късно и в общината, той бе страстен почитател на театъра и още с идването им в Горна Джумая се свързал с местната интелигенция - учители, служители в общината и др., и скоро създали театрална трупа към читалището. Къде са правели репетиции - не знам, вероятно по домовете, но за сцена избират една изоставена джамия, каквито в града имало няколко. Колко големи ентусиасти са били всички говори надписът, който сложили на входа: “Горноджумайски модерен театър”. Постановките, които избират, са най-различни - и от руската, и от западноевропейската класика, и хората с нетърпение ги очаквали.

Едва през 1926 г. се осъществява мечтата на всички читалището да има своя сграда със сцена и салон, то е направено с дарителство и с труда на десетки горноджумайци. Вероятно баща ми като строителен инженер към общината по това време е бил сред инициаторите за това строителство. Аз си спомням, че в долната част на читалищната сграда имаше казино с кафене и като малък баща ми ме е водил. Там си пиеше кафето със съмишлениците. Благодарение на ентусиазма театралната самодейна трупа към читалището продължава съществуването си до 1950 г., когато баща ми почина. Дотогава той бе един от стожерите на театъра в Благоевград, като се изявява през всичките години не само като актьор, но и като режисьор.

По-големите ми братя и сестри са ми разказвали, че заради баща ми тук е идвал големият български актьор Константин Кисимов. Баща ми е от Търново, както и Кисимов, и като младежи още се познавали покрай любовта им към театъра и самодейните изяви. След 9 септември 1944 г. самодейният театър към читалището с министерско постановление става държавен драматичен театър, а ядрото са любителите театрали Илия Бръчков, Ани Тасева, Владо Давчев, Ана Благоева, Стоян Вълков, Афродита и др.

- Брат Ви, известният благоевградски актьор Илия Бръчков, играл ли е с баща Ви в читалищната трупа?

- И брат ми Илия, и сестрите ми Екатерина-Кети и Василка-Сили са играли в самодейния театрален състав към читалището. Аз съм най-малкият от шестте деца във фамилията ни, роден съм през 1932 г. и помня как скромното ни жилище се превръщаше в гардеробиерна и какво ли още не преди премиерите. Майка ми умееше да шие на машина и изработваше не само костюмите на баща ми, но и на другите актьори, а ние - по-малките, обикаляхме съседите и от по-възрастните взимахме автентичните носии от едно време. Домът ни се превръщаше в щаб, особено преди премиерите!

- Помните ли работата на баща си като инженер, или всичко у дома се е въртяло около хобито му?

- Като инженер баща ми е бил сред инициаторите за построяването както на читалището, така и на сградата на общината, имам предвид старата, където е часовникът, гимназията, водопроводът, открит през 1938 г...

- За работата си в читалището баща Ви, а и другите членове на семейството получаваха ли хонорари?

- Никакви пари не са взимали, разбира се, правели са всичко заради идеята, заради силата на изкуството, която възпитава и променя хората.

- Само с театралната трупа в читалището ли е свързано семейството Ви?

- Не, сестра ми Сили пееше като ученичка в хора към читалището, който тогава се ръководи от Василий Соловьов. Той бил свещеник в белогвардейския полк, разположен край Горна Джумая, и се свързал с местните хора, основал църковния хор, а след това и смесения хор към читалището, чийто приемник сега е хор “Ален мак”.

По-късно сестра ми Сили завърши Консерваторията, солистка е в хоровата капела под диригентството на Светослав Обретенов, специализира във Виена при Караян. Като се върна в България, стана асистент на проф. Бръмбаров в Консерваторията, после стана доцент и професор. Междувпрочем винаги когато са я викали за консултации на хор “Ален мак” в Благоевград е идвала да помага с огромно желание и удоволствие.

Сили е сред инициаторите и основателите на Камерна опера в Благоевград. Другата ми сестра Кети рисуваше много хубаво. Правеше скици, рисуваше портрети, завърши Художествената академия, но за съжаление много млада си отиде. Аз не съм играл в читалищната трупа, бях доста по-притеснителен и участвах само в детските представления, които си правехме в мазето на къщата ни с децата от квартала.

Тръпката ми се прояви в гимназията, там правихме оперета “Сватба в Малиновка” и аз играх Атаман Таврически, а по-късно в казармата през 1952 г. създадохме театрална трупа с набори от ротата и изнасяхме програма в съседни села. Като се уволних, отидох да живея при майка ми, тя се бе преместила в София след смъртта на баща ни. Там към Профсъюзния дом на културата се организираше едногодишен курс за ръководители на театрални състави.

Приеха ме и като го завърших, се включих в един съвсем нов естрадно-сатиричен състав, който се сформира, но след втората сбирка от милицията ме предупредиха, че нямам софийско жителство и не мога да играя в състава, затова трябваше да се върна в Благоевград. Тук вече беше създаден естрадно-сатиричен състав “Оптимист” към читалището, основател бе небезизвестният Венчо Чернев и аз се включих в него. Правехме фарсове, скечове и хумористични сценки, с които осмивахме недъзите в обществото. Междувременно работех, смених различни професии и се пенсионирах като журналист в Радиовъзел - Благоевград.

От активна читалищна дейност се оттеглих, като се ожених, но в сферата на културата работехме заедно с читалищните дейци. Тръпката към самодейността обаче явно не изчезва, защото започнах да пея в мъжкия хор, създаден преди години под диригентството на Христо Арищиров, а след него - на Христо Кротев. Внукът на брат ми Илия, който носи името му Илия Ласин-Бръчков, сега ръководи театралния състав, създаден някога и с ентусиазма на баща ми

- Какво е дало читалището на Вас и фамилията Ви?

- Преди всичко любов към изкуството, културата и към книгата. То затова е наречено “читалище” - там любознателните хора са се отбивали да прочетат и да научат нещо. И дори в голяма степен функциите му в годините да се изземват от други и нови структури, то не умира, защото хората имат нужда от изява, от тръпката да правиш нещо различно, което ти харесва, но не е непременно твоя професия. То е удоволствието да правиш нещо за себе си и за другите едновременно. И то само заради емоцията и възможността да се докажеш.

Историята: Годината е 1866. Група будни българи, организирани от учителя Димитър Бисеров-Окуйлията, дават израз на назрялата нужда на хората за културно и духовно израстване и желанието им да се срещат, да коментират, да се образоват и да развиват своите способности и решават да направят читалище в Горна Джумая. Едва ли тогава, преди 145 години, някогашните ни съграждани са очаквали и са си давали сметка за значимостта на тази първа стъпка и факта, че оттам ще се родят много културни институции в Благоевград - библиотеката, драматичният театър, кукленият театър и др., коментира председателят на читалището вече пети мандат Тома Манасиев. Димитър Бисеров става и първият в историята на читалището негов председател.

До освобождението на Горна Джумая от турско робство през 1912 г. е първият период в развитието на читалищната дейност. По това време тук са работили даскал Христо - първият учител в Г. Джумая, монахът Антим Рилец и поп Димитри Иванов.Започва издаването на книги, подкрепено от будни и заможни джумалии като Никола Измирлиев, даскал Радоица и др. Неслучайно през 1857 г. в града е основан граждански фонд за построяване и издръжка на светско училище. Това е периодът, когато читалищна дейност в Горна Джумая развиват Арсени Костенцев, Константин Босилков, Димитър /Мите/ Марков, Васил Разсолков, чорбаджи Гошев, Ичко Бойчев и още много видни българи, останали в историята с делата си.

Вторият период е след Освобождението, когато читалището е именувано "Съгласие", а дейността му се възстановява и процъфтява. Сред ентусиастите са Димитър Кощанов, Георги Захов, Тодор Павлов, Методи Алексиев, Симеон Мощански, Георги Пенков, Сотир Мощански и др. Разгръща се дейността на читалищната библиотека, макар и с беден книжен фонд.

Започват да се организират градски вечеринки с музикална и литературна програма, създава се театрална трупа, която от 1919 г. много активно започва да прави представления, а през сезон 1921/1922 г. нараства в Градски народен театър под ръководството на Л. Паскалев. През 1923 г. руският емигрант Василий Соловьов създава смесен хор към читалището, чийто наследник днес е хор "Ален мак". През 1925 г. читалищното настоятелство с председател Йордан Николов решава да започне набиране на средства за построяване на читалищна сграда, а джумалии се включват кой с каквото може - пари, труд, материали, проекти и чертежи...

Строителството започва през 1926 г. и продължава до 1934 г. През февруари 1934 г. по инициатива на Асен Тасев и Моис Абрамов се създава малка оркестрова група от мандолинисти и китаристи, наречени "Карбонари" /въглищари/, която е основата на днешния китаро-мандолинен оркестър "Пирински звуци", развил се изключително силно в последните десетилетия на миналия век под ръководството на диригента Георги Щерев. Киното в Горна Джумая също се появява в читалището. През 1929 г. купуват киноапарат и започват прожекции в големия салон.

През първите 10 години на социалистическия период до 1955 г. читалищните настоятелства много всеотдайно и в крак с общата еуфория след Втората световна война правят благотворителни мероприятия, представления, концерти не само на градска сцена, но и в околните села. През този период се ражда Оперетният театър с ръководител Радослав Харалампиев. През 1946 г. се създава литературен кръжок, а един от най- активните читалищни дейци - Таско Тасев, през 1954 г. прави Детска музикална школа, която и до днес развива дейността си.

През 1955 г. е открита и чуждоезикова школа за обучение на деца по френски, немски и английски език. Библиотечното дело бележи доста бързо развитие, създава се лятна читалня. До 1989 г. в читалището се откриват духова музика, сатиричен състав "Оптимист", балетен кръжок, кръжок по изобразително изкуство, ансамбъл за цигански танци и песни и др. Духовата музика е основата за създаването на днешния Биг Бенд Благоевград под ръководството на Борис Янев. През целия "социалистически" период читалищните председатели са били назначавани с благословията на партията.

Периодът след 1989 г. до днес е новата история на читалищното дело в България. Приет е нов Закон за читалищата с нов устав, който възстановява изборното начало на ръководство. По времето на първия демократично избран председател инж. Антон Райнов в благоевградското читалище "Н. Вапцаров" се организира конкурсът "Нашите деца свирят Бах", който просъществува до 2000 г., а причината да прекратят изданията му е единствено финансова.

С решение на общото събрание на читалищните дейци в Благоевград бе премахната мандатността в управлението и от 1997 г. досега в продължение вече на 5 мандата настоятелството и дейността на читалището е под председателството на инж. Тома Манасиев. Читалището вече има свой интернет сайт, създаден е електронен каталог в библиотеките, Христо Кротев възстанови детския хор, откри се клуб по спортни танци... А репетиционните и концертни зали продължават да се пълнят с ентусиазирани самодейци.