Писателят Деян Енев се представи и като поет в Сандански

Писателят и публицистът Деян Енев се представи и като поет в Сандански. На срещата му с читатели в читалищната библиотека присъства и живеещият в село Хърсово писател Валентин Караманчив. Както и двамата изтъкнаха, те отдавна се познават и си допадат като творци, но досега не са имали възможност да се срещнат и да се запознаят лично. „Виновник” за тази приятна и пълна с изненади литературна вечер беше библиотекарката Ваня Субашева-Баракова, с която са се запознали и сприятелили във Фейсбук, каза Енев, като й благодари. Поводът да я организират точно в този момент, със секретаря на читалищното настоятелство Димитър Цеков и с главния библиотекар Клара Шуманова, бе участие на съпругата му в медицинска конференция през уикенда.

Творчеството на Деян Енев, както и новата книга, в която двамата с приятеля и съавтора му Бойко Ламбовски разменят жанровете, с които са известни, представи Шуманова. След това двете със Субашева си избраха и прочетоха по едно от стихотворенията, публикувани в нея. Достойнствата на Енев и Ламбовски като съвременни литературни творци и публицисти изтъкна и литераторката Вангелия Поповчева. На финала писателят благодари на организаторите и подари на библиотеката новата книга, а Цеков и Шуманова обещаха да организират още една такава среща, но да поканят да участват в нея и двамата с Ламбовски.

„Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Женен, с две деца. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е десет книги, някои от които са преведени и издадени и в чужбина. Лауреат е на: Годишната награда за белетристика на ИК “Христо Ботев”, Националната награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов”, Годишната литературна награда на СБП, Голямата награда за нова българска проза “Хеликон”, Голямата награда „Златен ланец” на в. „Труд”, каза Шуманова, представяйки го. А самият Енев коментира поетичните си изяви по следния начин: „Написах тези петдесетина стихотворения преди 17 години, през един снежен ноември. Току-що ме бяха уволнили от рекламната агенция, в която работех. Палех старата лада на баща ми и започвах да обикалям София. Спирах на места, където никога после не стъпих, в „Борово” в „Люлин”, в „Дружба”, в „Обеля” и в „Надежда”, слизах от колата, сядах на някоя пейка или се прислонявах под навеса на някое кафене, гледах, слушах и чаках тези стихотворения, които ме спасяваха от морската болест на уволнението, от чувството, че съм човек, изхвърлен зад борда. И те наистина се появяваха, докосваха ме с муцунките си и аз бързах да ги запиша на листчетата, които носех в джоба си”.

Александър Войнов