Читател на Struma.com: Вярваше ли Дупница в Томас?

В редакцията на Struma.com пристигна писмо от наш читател, в което той описва срещата с новия талант на България Томас Томов веднага след първото му брилянтно изпълнение в Шоуто "България търси талант ". Публикуваме вълнуващото писмо на читателя ни без намеса.

Трудно ми е да го кажа, но ще го кажа. В Дупница не повярваха докрай в таланта на Томас. Но днес, сигурен съм, вече се гордеят с него.

Срещнах Томас малко, след като за първи път го бях видял в „България търси таланти”. Гласът и неговата неподправеност беше разтърсил съществото ми така, както никога досега от подобна изява. Беше с баща си. Толкова лъчезарен, естествен и блестящ, че сякаш само присъствието му пръскаше светлина в пространството. Казах му: - Аз съм твой фен! А той ме загледа учудено, повдигна вежди и прошепна. – М, наистина ли?! Аз нямам фенове... Май, освен в моето училище...

Стиснах ръката му, казах му, че съм благодарен само затова, че го има. А той ме прегърна.

– Наистина ли си ми фен?!, - попита момчето отново.

– Наистина. И не само аз, имаш много фенове навсякъде, в Дупница също - казах аз и добавих, че за да се убеди в това, в най-скоро време ще му докажа. Разбира се, в този момент нямах никаква представа дали в неговия град хората наистина бяха разбрали какъв чист самороден бисер, какво дете-чудо е родено и живее в квартал „Каваклия”. Но бях убеден, че душата и сърцето на тези, които са го видели, са разтърсени от истинския талант и от всичко, което Томас е.

След това Томас ме запозна с баща си. От сърце благодарих на този човек и на неговата съпруга за онова, което са успели да направят за сина им. Както и за онова, което са направили с него. Благодарих му затова, защото всички знаем, че ромската общност, където битува семейството, тяхната история звучи абстрактно, илюзорно, немислимо. Благодарих му не само за това, че са намерили сили и средства да изпратят Томас на училище. Но и заради това, че въпреки чалгата, която се носи от всяка къща в ромската махала, където е отгледан, те, неговите майка и баща са го насърчили да се занимава с оперно пеене. Те, семейството роми от Дупница, са почувствали, са усетили гения край тях. Благодарих им затова, че са позволили този гений да разтвори душите им с гласа си. Да ги разтопи напълно. И да прегърнат онова, което не се вписва в традициите на тяхната общност.

Баща и син... Бяха толкова усмихнати и приятни... После се снимахме, разменихме си телефонни номера, стиснахме си ръцете и всеки пое по пътя си. А аз останах с обещанието да го убедя, че наистина има почитатели. Пусна една широка усмивка и ми помаха за довиждане.

И, за да съм искрен докрай ще призная, че в този момент осъзнах как срещата ми с Томас и неговия баща, беше променила представите ми за света на ромите. Дори за ромите като цяло. Усетих, не почувствах, че мисълта за мърлявите циганета и опърпаните възрастни циганки, проклинащи де що им пречи, вече не ми носят неприятни усещания. Осъзнах, че всички ние, хората на тази земя, всъщност сме едно, че различията са само външни. И всеки носи нещо ценно у себе си, за което или самият той, или обстоятелствата, или съдбата, могат да му помогнат да се прояви.

И не, не бях сигурен. Бях убеден, че именно такъв трябва да е талантът на България. Талант, който се е проявил без кой знае какви подготовки, без денонощни тренировки, без безкрайните солфежи, без убийствени репетиции. С две думи – да личи класата, изяществото, прелестта на един нешлифован диамант.

И така... Още на другия ден тръгнах от моя град Кюстендил. Заминах за Дупница с една цел – да се опитам да събера впечатления за това, как изпълнението на Томас е подействало на тези, които са го видели и са чули представянето му по телевизията. Исках да чуя искрените признания и високата оценка за този самороден талант. Сигурен бях, че точно в Дупница хората са разбрали какво блестящо бисерче крачи всяка ранна утрин из калната разбита улица в квартал Каваклия, тръгнало да хване автобуса за училището в Кюстендил.

Съвсем очаквано - мнозина в Дупница бяха чули и видели Томас и неговото изпълнение в шоуто. Тези, които бяха пропуснали предаването пък, вече знаеха за очарованието, което беше оставил у журито от свои близки и с почуда се почесваха по главите и цъкаха с език. Без съмнение - имаше чувство на гордост. Имаше одобрение, имаше възхищение. Но никой, никой, никой от всички, с които разговарях, не беше убеден, че точно Томас Томов, точно той ще е Талантът на България.

„Има много талантливи момичета и момчета”, „Конкуренцията е огромна, едва ли Томас ще се пребори”... Един виден дупничанин, на когото няма да спомена името, за да не наливам допълнителен срам към него, дори заяви, че малко се „превъзнася” цялата тази история и отсече: „Не е нужно да го надценяваме толкова момчето. Може да има дарба, но като гледам, не е за първо място”... Уви, моята убеденост, не се изпари, но беше попарена от този, иначе толкова затрогващ родолюбив скептицизъм.

След като Томас беше изпратен на полуфинала, отново се разходих до Дупница. Нямаше как нещата да същите. Но... „Много силно представяне има на шоуто тази година”, „Всички за финала са адски добри, това нашто, дупничанчето ще го отвеят”, „Имам трима фаворити, естествено и Томас е сред тях, но няма да го изберат”, „Онова момиче, Борислава, аз съм за нея, Томас няма шансове”... Докато чуя: „Пее момчето, ама никой няма да гласува за цигане, включително и аз”. Това последното - без аргументи. Те сами по себе си присъстват. Не вярвах, че не вярваха. Не вярвах, че се съмняваха. Не вярвах, че не виждаха какво имат. Тогава и мен ме обзе същия скептицизъм – а, може би са прави...

Снощи България избра. 17-годишният Томас Томов, роден и израсъл в една от най-малките и най-бедните, най-разбитите ромски махали на Дупница, е Талантът на България.

Със сигурност е имало SMS-и и обаждания от Дупница за Томи. Искрено се надявам, че от Дупница те са били много, страшно много. Надявам се на това толкова силно, колкото се надявах и в деня, когато реших, че мога да намеря горещи негови поддръжници. За да се убеди, че наистина има почитатели.

Сега обаче... Не, няма да се разхождам отново до Дупница, за да питам какво мислят там днес. Това вече го направи България. А аз не искам да се разочаровам отново.

Пък и Томас вече е наясно, че наистина има почитатели. Много почитатели.

С. Зортев