Оцелялата в самолетна катастрофа Анета Боянова: Пилотите ми казаха в "Пирогов": Ние ще умрем

Анета Боянова е родена през 1970 г. в София. Завършила е българска филология в СУ. Работила е като журналист. Има дъщеря. Възмутена от „информацията” на Би Ти Ви, че няма оцелели от самолетната катастрофа на летище София на 2 август 1988 г., тя потърси „ШОУ”, за да сподели подробности от кошмарното събитие, което доскоро е отлежавало в папка с гриф „Строго секретно”.

- Анета, ти си една от малкото оцелели от самолетната катастрофа на летище София на 2 август 1988 г. Но според една голяма БГ телевизия „и последният оцелял вече е покойник”, въпреки че, както виждам, ти си в добро здраве и разговаряме в „реален режим”, пише Блиц.

- В централния новинарски блок на Би Ти Ви, в осем часа вечерта, сгрешиха даже датата на събитието, ако мога да нарека това „събитие”, защото правилното определение е „трагедия”. Самолетната катастрофа беше на 2 август, а не на 1, както научихме от Би Ти Ви. След това казаха, че са търсили оцелели. Имало 8 оцелели. Да, ама от оцелелите 8, те намерили един, който бил.. мъртъв, което води до извода, че и другите са мъртви. Аз все пак мисля, че гласът ми не е от отвъдното.

Самолетната катастрофа беше на 2 август, както вече казах, оцелелите са само трима. Едно бебе, стюардът и аз.

- Стюардът не е ли починал след това в болницата?

- Не, починаха тримата пилоти. В „Пирогов” от погрешно преливане на кръв.

- На това може да се постави диагноза „Убийство”!

- Знам го със сигурност. Лично при мен идваха в „Пирогов” от Държавна сигурност да ме заплашват, че ако кажа нещо и ако помня нещо,

и на мен няма да ми дадат кръв

А аз бях с 18 процента трета „Б” степен изгаряния. За незнаещите какво означава това, обяснявам: до кокал. До кокал бяха изгорели двата ми крака, двете ми ръце и лицето ми.

- Ужаси ли се от това, което видя в огледалото, ако изобщо са ти дали огледало?

- Не, нямаше огледало. Косата ми беше изгоряла, лицето ми... В изгарянията на „Пирогов” не съм видяла огледала. Когато ни водеха на превръзки и се разминавахме в коридорите, тогава видях пилотите, които бяха оживели. Те също бяха обгорели много тежко. И те ми казаха: „Анета, защото бяха запомнили името ми, бяха разбрали, че има една от оцелелите в „Пирогов, да знаеш, че ние ще умрем!”

- Защо бяха толкова сигурни? Имали са предвид тежкото си състояние?

- По простата причина, че не трябваше да има свидетели на тази катастрофа. Впоследствие, след много години, научих много интересна новина: че цялата охрана на Държавна сигурност, която е допуснала да се случи тази катастрофа, е била уволнена лично от Тодор Живков. Защото тогава излита непроверен самолет, от къса писта...

Тоест, самолетът нямаше възможност да набере необходимата скорост, за да се издигне. Набра 350 км/ч скорост, за да се издигне, но след това на нас ни скъсиха пистата за самото излитане и ние заорахме в пръстта. Отделно елероните, които трябваше да създадат подемна сила, не се отвориха, и ние заорахме в пръстта.

Тогава аз заминавах на море с две мои приятелки. Всъщност целият самолет бяха повечето млади хора. Моите приятелки се казваха Албена и Адриана Петрови. Албена беше по-голямата, учеше в Немската гимназия. Сестра й беше с две или три години по-малка. Албена оцеля, но влезе в горящия самолет да спасява Адриана и загина.

Жертвите ги разпознаваха по зъбите, бижутата и запалките.

- Много години след катастрофата из центъра на София се появяваха некролози за двете сестри...

- Техният баща беше полковник от Държавна сигурност. Де факто

неговите колеги убиха децата му

и тогава той напусна работа.

ДС беше тази, която нареждаше. Аз видях хората от Държавна сигурност, защото ние се разправяхме дали да се качим на самолета, или не. Те даваха зор самолетът да тръгне максимално бързо. Пилотите се разправяха, казаха: „Ние не можем да излетим, не е възможно, не е проверен самолетът...”

- Как са допуснали пътниците да станат свидетели на тези пазарлъци?

- Пилотите отказваха да се качат изобщо на самолета!

- Второто нещо, което беше много нехарактерно за ония години. Обикновено, когато отидеш на летище, това всеки българин го знае, това става два часа предварително, чакаш още един, за да ти обработят документите и чак тогава се качваш на самолета. Обаче тогава, за този фатален полет с ЯК-40, когато ние отиваме на летището два часа по-рано, се отварят всички гишета. Абсолютно всички гишета за обработка на документи! Все пак това са 37 човека с пилотите и стюарда. Това не само е нехарактерно, но отгоре на всичко ни изблъскват веднага, за пет минути ни обработват документите и веднага – няма чакалня, няма нищо, се опитват да ни качат на самолета. Това на всеки нормален човек ще направи впечатление. И докато ни изблъскват, аз чувам този разговор между пилотите, които категорично отказваха да излетят със самолета, но хората от ДС им наредиха: „Не, ще излетите!” И ние излетяхме.

- Ти не си суеверна, но повечето оцелели при самолетни катастрофи разказват впоследствие за лоши предчувствия, за някакви „знаци”, за сънища, които са ги предупреждавали за трагедията... Спомняш ли си такива „поличби”?

- Не, нищо не ми е подсказвало какво ще се случи. Просто в момента, в който стигнахме до гишетата на летището, в които кипеше трескава дейност, разбрах, че нещата не вървят на добре и не исках да се кача. И всъщност това ме спаси. Защото пътниците ме избутаха и аз останах назад. Ако бях седнала отпред, и аз щях да бъда мъртва.

- Спомняш ли си някой от пътниците освен твоите приятелки?

- Спомням си човека, който ме спаси, но той почина. Не знам името му, но беше леко пълничък и ме изблъска.

- Какво се случи?

Ти се качваш в самолета, изблъскана си от бързащите да се качат, защото всичко е на пожар, и сядаш на опашката, а твоите приятелки сигурно сядат пред теб...

- Не точно на опашката, а те бяха доста по-напред. Самолетът започна да рулира, стигна до пистата, набра скоростта, която вече споменах, и понеже съм пътувала дотогава само със самолет, знаех, че след два метра той трябва да отлепи от пистата. Два метра, казвам фигуративно, това е било в моите възприятия, може би са били две минути, обаче той не се отлепи от пистата и аз разбрах,

че става страшно

- И нищо не може да се направи! Капанът е щракнал.

- Не е възможно. Обикновено пасажерите в самолетите, както и тези, които се возят в коли, не си слагат колани. Да, обаче самолетът, не е кола. Дори при 250 км/ч той започва да се блъска, да се тресе, да се преобръща... И като заоре в пръстта, при височина на колесника около 3 м, тръскането е огромно. Така че повечето хора бяха в безсъзнание още от самото тръскане.

- Но ти не изпадна в безсъзнание?

- Аз бях с колан. Не съм се тръскала нагоре-надолу. Иначе мозък и кръв от ударите хвърчаха из целия салон. Ужасяваща картина! След което обаче пилотът се опита да намали скоростта и към тръскането нагоре-надолу се прибави и тръскане напред-назад. И кой оцелял – оцелял, при тези удари. После самолетът започна да се пали откъм кабината. И тъй като е херметически затворен, инсталациите не работят, няма въздух, започнахме да се задушаваме. Оцелелите от тръскането, които седяха отпред, се задушиха от газовете.

- И стана тъмно като нощ? Пушекът черен ли беше?

- Не, димът беше по-скоро бял, задушлив като газ.

- Ти стоеше и гледаше безучастно? Да не си била в шок?

- Започнах да разбивам стъклото, чисто инстинктивно, за да влезе въздух, защото и аз започнах да се задушавам. След което последва удар. След него – не помня нищо. За секунди съм загубила съзнание. Явно от ужас мозъкът изключва, за да не полудее човек. Изпадам в тъмнина. Следващият ми спомен е вече как се намирам на една поляна. Явно съм минала през горящата дупка,

където се е разцепил самолетът, затова имам тези жестоки изгаряния.

- Не помниш как си скочила от три метра?

- Не. Това е единственото, което не помня.

Аз горях, косата ми гореше

паднах на тревата и почнах да си трия косата в тревата, за да я загася... В този момент виждам до себе си приятелката си Албена, която започва да крещи: „Сестра ми, сестра ми!” Колкото успявам да я прихвана, я прихванах и викам: „Моля те, остави, давай да бягаме!”

- Страхувала си се, че самолетът ще избухне всеки момент?

- Не, не може да избухне. Самолет, който е пълен с гориво, не може да избухне. Той гори. Но при кацане, когато няма вече гориво, тогава избухва – от газовете. Но започва да се излива гориво и цялата трева пламва. А през август е горещо. Албена тръгва по горящата трева и влиза в горящия самолет, за да спасява сестра си. Как се е покатерила, не знам. И аз започвам да тичам, за да не ме настигнат пламъците. Намерили са ме някъде на метри, ама на много метри от пистата.

- Беше ли в съзнание?

- Била съм в съзнание, тичала съм, но нямам спомен. 15 минути след това са пуснали линейки, което е безсмислено. Мен са ме намерили и пускат таксиметровите шофьори, които са на летището, защото линейките са още далеч.

- Междувременно е трябвало да гасят и пистата...

- Да, точно така. Пътьом Тодор Живков си е излетял. Впоследствие от човек, който е работил в Държавна сигурност, разбрах, че сме излетели толкова бързо,

за да се подмажат на Тодор Живков –

да не би той да закъснее за срещите си или да му забавят самолета.

- Тодор Живков, излитайки, не е ли видял какво става долу?

- Очевидно, че не, щом после ги е уволнил. Скрили са от него. А може и да са рулирали по друг начин, да са минали от друго място, за да не се види нищо.

След това се събудих в шоковата зала на „Пирогов”.

- С такси ли те откараха дотам, или с линейка?

- С такси. После таксиметровият шофьор, който ми дойде на свиждане, впрочем – едва са го пуснали, ми каза, че съм била разперила ръцете и краката си през отворените прозорци и съм повтаряла: „Топло ми е, топло ми е, умирам от топлина!”

Няма да забравя, че когато ме попитаха как се казвам, съм отговорила: „Анета Боянова, но не съм сигурна!”

- Оттук нататък какво става – ти се свестяваш, но разбираш, че си доста обгоряла.

- Осъзнавам, че освен, че съм обгоряла, ще бъда с огромни белези. Много малко хора в България могат да оправят такива белези. Оттук нататък разбирам, че не знам как ще продължи животът ми. Все пак бях съвсем младо момиче, на 18 години. Започнаха и безумни болки. Разбирам, че ако не започна да се раздвижвам, тази кожа, която израства, остава залепена за костите и ще бъде парализирана за цял живот. Болките при раздвижване и болките при превързване при изгаряния са нещо, което не пожелавам на никого!

По едно време дойдоха от ДС.

- В болницата?!

- Ами да! И казаха: „Ти или ще подпишеш декларация, че не знаеш нищо, или няма кръв!”. А аз имах огромна кръвозагуба. От мене изтичаше кръв и лимфа.

- При скока не си ли получила някакви травми, счупвания?

- Най-интересното е, че нямам нито едно счупване!

- Но да се върнем към хората от ДС. Значи, те влизат и как ти се представят?

- Направо ми дават декларация! Аз имах само два пръста, които не бяха бинтовани. Не мога да се разпиша, а те викат: „Разписвай!”

- Каква държавна тайна представлява катастрофата?!

- Нали Тодор Живков излита, това е политически скандал, обществен скандал.

- Но ти не си знаела, че Тодор Живков е излетял по същото време...

- Как да не знам, когато пред мен настояваха самолетът ни да излети максимално бързо, защото Живков трябва да излети! Не бях нито сляпа, нито глуха, когато чух това на летището.

- Видя ли другите оцелели в „Пирогов”, срещна ли се с някои от тях впоследствие?

- Разбрах от лекарите, че стюардът е оцелял.

Дадени са му много пари, за да не говори

- Защо на теб не ти дадоха пари?

- Напротив, дадоха ми. Ще ти кажа и колко – 4000 лв.

- Това не е малко за онези години...

- За мъртвите дадоха 8000.

- Гавра!

- Нали разбираш, че ако беше в някои западни страни, застраховката е милиони. Защото, когато си купуваш билет за самолет, задължително получаваш застраховка „Живот”.

- За лечение ли ги използва?

- Не, отидох да си купя дрехи, защото почти всичките ми летни дрехи бяха изгорели. Нямаше какво да облека. Изписаха ме 48 килограма. Това – при моя ръст от 174 см. Върнах се... без дрехи.

- Не си хареса нищо?

- Тогава нямаше нищо по магазините.

- Да, тогава започна голямата криза! Но кажи ми все пак за какво изразходва тази сума?

- После тази сума стана 4 лв. И с това се приключи. Но хората от ДС после пристигнаха вкъщи. И казаха на майка ми: „Вижте, другарко, дъщеря ви трябва да подпише декларация, че нищо не знае, защото хлъзгаво е навън, светофарите не работят /цитирам дословно!/, и е тъмно...”

С това обаче нещата не приключиха. Разбраха, че няма да подпиша, защото майка ми ги изгони, и започнаха да ме викат по районните – ужким от районните, а те идваха цивилни полицаи, просто ползваха районното... И така три-четири пъти ме разпитаха и ме караха да давам показания.

- Принуждаваха те да пишеш неща под тяхна диктовка?

- Да пиша как се е случила тази катастрофа. Но поне спряха и потулиха нещата. Доскоро за тази самолетна катастрофа нямаше никаква информация в Интернет. Продължиха да крият информацията. Преди 2 години в Интернет пишеше само две изречения – „самолетна катастрофа през 1988 г.” Така че от Би Ти Ви поне можеха да проверят датата.

- Стюардът е жив, мълчи и никой не знае името му?

- Никой. Аз лично нямам никаква представа за този човек.

- Виждам, че нямаш никакви белези. А каза, че тогава в България не е имало специалисти, които са могли да лекуват такива белези. Как и кой те излекува?

- Заминах за Париж. Майка ми по някакъв начин осигури от Министерството на здравеопазването „клинична пътека”, както бихме казали сега, за лечение на белези. В Париж ме пое д-р Кръстинова. Тя е дъщеря на ген. Кръстинов, те живееха в генералския блок на ул. „Илия Филипов”. Той беше лекар във Военна болница, много известен. Бяха го пенсионирали, когато дъщеря му емигрира във Франция. Впоследствие д-р Кръстинова стана най-видният пластичен хирург във Франция. Поемаше всички българи без нито една стотинка. Плащаше от джоба си. Може би от посолството ме заведоха при нея, защото знаеха, че така ще спестят пари на държавата.

Тя ми даваше по един сак храна за родителите си в България. Отваряше го пред мен, за да не се притеснявам. Вътре имаше маслини например... Представяш ли си? През 1988 г. – храна!

Д-р Кръстинова си я спомням като изключително мил човек. Казваше: „Моето момиче, няма да се притесняваш. Няма да ти правя пластики. Ще мине всичко. Аз съм виждала още по-страшни неща...”

- В България май са смятали да одерат кожата на половината ти тяло, за да я присадят на другата?

- Нещо такова. А пък дали щеше да се хване пластиката, никой не знае. Д-р Кръстинова ме оправи с техни най-обикновени лекарства,

които обаче бях принудена да внасям в България. Три години подред ходех в Париж. И се връщах с огромни сакове с лекарства и ластични чорапогащи.

- Не ми казвай, че си пътувала със самолет!

- О, това беше страшен кошмар! Пилотите бяха предупредени, че на борда ще има момиче, пострадало при самолетна жертва. С линейка ме караха, с мен пътуваше лекар, който да следи състоянието на сърцето и кръвното ми... И за да не припадна от ужас. На летището в Париж ме чакаше нашият посланик и представителят на „Балкан” там. Френските пилоти също бяха предупредени.

Имам и ужасен спомен от последното си пътуване през 1990 г., когато беше войната в бивша Югославия. Трябваше да кацнем с боинг от френските авиолинии на летището в Белград. Изживяването беше екстремно! Защото, за да не ни засекат бомбите, трябваше да кацнем буквално право надолу и да излетим право нагоре като военен самолет, което ми се стори кошмарно. На околните им стана лошо, какво остава на мен!

- Продължи ли да общуваш през годините с родителите на твоите загинали приятелки?

- Ох, това е много болна тема.

Те си осиновиха две момичета

нарекоха ги по същия начин – Албена и Адриана, баща им напусна службите и май стана един от шефовете на „Аполо”. Но не съм сигурна. За сметка на това моят баща почина.

- От стреса, предполагам?

- Един месец, след като разбра, че ще живея, защото отначало шансовете не бяха големи, той се разболя от левкемия. Беше професор по икономика в АОНСУ и член на ВАК.

- Излиза, че Тодор Живков косвено е убил и баща ти!

Впрочем как понесоха трагедията родителите, близките на другите загинали – нали каза, че повечето пасажери са били млади хора?

- Не си спомням имената, но поне 5-6 човека ми се обаждаха и всеки път аз трябваше да отивам и да им разказвам последните мигове от катастрофата, за да разберат какво са изпитали техните деца и близки.

- Откъде са разбрали адреса ти?

- Не мога да ти кажа. В „Пирогов” ли са звънели, оттам ли са ми дали телефона...

Като ме изписаха и вече можех да ходя, те или ме вземаха с кола, или ми казваха къде да отида. Обикновено беше в техните домове.

- Беше ли убедена, че това наистина са близки на загиналите, а не е някаква постановка на ДС?

- Да. Защото целите къщи бяха почернени.

Те ми показваха стаите на децата си. Нямаше как да са други хора. За едни от тях се сещам, че тогава живееха на бул. „Пенчо Славейков”.

- Разбра ли къде са погребани жертвите?

- О-о-о, аз две години не бях на себе си и не можех да преживея мъката и болката от смъртта на моите приятелки. Успях да отида едва на 40-те дни на Албена и Адриана на Централните софийски гробища. Бяха погребани като булки. С бели венци. Беше ужасяващо.