Истинската история на Аполо 17 и защо никой не се е завърнал на Луната?

На 11 декември 1972 година Аполо 17 се приземява на Луната. Това не само е последното кацане на Луната, но и последния път, когато човек напуска земната орбита. С успешното изстрелване на капсулата Орион, от НАСА отново са готови да стигнат колкото се може по-далеч. Затова е от голямо значение да се знае как сме стигнали до Луната, и защо сме престанали с лунните разходки.

Мисията Аполо 17 е първата, която включва учен. На борда й са командир Юджийн Сернан, пилота на командния модул Роналд Еванс и пилота на лунния модул Харисън Шмит. Основните научни цели на мисията включват „геологично изследване и вземане на проби от материали и повърхността от предварително избраната зона, осъществяване на експерименти на повърхността, както и по време на полета, фотографски задачи по време на цялата мисия.“

Харисън Шмит е защитил докторат по геология към университета Харвард през 1964 година, и е работил за същия университет, преди да започне астронавтската си подготовка през 1965 година. Аполо 17 е първата му мисия в открития космос и той става първия учен-астронавт, стъпил на повърхността на Луната. Юджийн Сернан е ветеран, летял за първи път в космоса на борда на Джемини IX-А през 1966 година, и пилотирал лунния модул на Аполо 10 през май, 1969 година, когато се приближава на сто километра от лунната повърхност.

Шмит приземява лунния модул в долината Taurus-Littrow, на югоизток от Морето на спокойствието, район е голямо геологично значение на Луната. Според плановете се е очаквало, че именно в тази област може да се открие много информация за историята на повърхността на Луната. След кацането, астронавтите започнали своите наблюдения на повърхността, и след няколко часа подготовка, Сернан стъпва на Луната.

„На стъпалото съм. Хюстън, докато правя първата си стъпка на Taurus-Littrow, бих искал да я посветя на всички, които направиха това възможно. Вече съм на Луната! О, боже мой, невероятно е! Невероятно е! Слънцето свети силно. Приземихме се във много плитка долина, затова имаме добър изглед. Много плитка долина, като чиния.“ – са първите думи на Сернан.

Астронавтите разтоварват лунохода и започват да разполагат научното оборудване около мястото на кацане – уреди за експериментите и експлозиви, за да завършат сеизмичните експерименти, започнати от другите мисии Аполо на други места по Луната. Първото им излизане с лунохода донася много проби на лунни скали. През следващите няколко дни астронавтите осъществяват още две лунни разходки, продължавайки да събират проби от повърхността на Луната.

„Мястото на кацане беше с най-голямо разнообразие от скали от всичките мисии Аполо. Нарочно бе избрано да отговаря на това условие. Имахме добра видимост и планини, от които да вземем проби. Имахме базалт на дъното на морето и равнини в планините. Открихме и млад вулканичен материал, който е бил забелязан на снимки, и въпреки, че не беше очевидно, в крайна сметка го открихме в оранжевата почва на кратера.“ – разказва Шмит.

Защо отиваме в космоса?

Научните задачи на Аполо 17 са кулминацията на мащабна програма, започнала през 1963 година. След втората световна война Съединените Щати и Съветския Съюз започват надпревара, виждайки значителни военни подобрения едни в други, което да доведе до разработването на ракети, които да поразяват вражески цели по целия свят. Следващата стъпка в борбата за военно надмощие е скока от атмосферата към орбита, след това и към Луната. Всяка страна започва да използва ракетните технологии за експерименти с мисии в космоса с хора. Съветския Съюз успява да изпрати Юрий Гагарин в космоса през 1961 година, само няколко години след изпращането на първия сателит в орбита.

Космоса се превръща в невероятна публична демонстрация на военна и технологична мощ. Разработките по пътувания в космоса не се случват в политически вакуум, обаче. Докато САЩ разработват ракети, които да са по-бързи и стигат по-далеч от тези на СССР, това се случва едновременно с нарастването на напрежението между двете страни, геополитическите кризи като тази с Куба, както и разполагането на ракети в Турция за демонстрация на готовност.

С развитието на космическите програми се постига фокусиране върху науката и астронавтиката, вместо върху военното дело, което се оказва едно мирно и оптимистично решение.

Пикът на космическата надпревара е през 1966 година, когато НАСА получава най-големия си бюджет – 4.5% от целия федерален бюджет, около 43 милиарда долара. Към този момент САЩ за завоювали доста – проекта Джемини е завършен, Аполо е на път, като кулминацията е кацането на Аполо 11 на повърхността на Луната през юли 1969 година. НАСА продължава с планираните си мисии, и осъществява още пет кацания на Луната, като Аполо 13 не успява да кацне по план поради технически проблеми.

Смяна на приоритетите

Само година след кацането на Аполо 11, НАСА започва да планира изграждането на космическа станция и през 1970 Аполо 20 е спрян, за пренасочване на ресурси към новия проект Skylab. На 2 септември 1970 година от агенцията обявяват последните три мисии Аполо – 15, 16 и 17. Белия дом се опитва напълно да спре програмата след Аполо 15, но следващите две все пак остават в процес на разработка. Харисън Шмит, който се е готвел за Аполо 18, е качен на Аполо 17 след натиск от научните среди за изпращане на учен на Луната.

На 14 декември 1972 година Сернан става последният човек, стъпил на Луната.

„На повърхността на Луната съм, и докато правя последните човешки стъпки по пътя обратно към дома, вярвам, че няма да мине дълго, преди да се завърнем. Вярвам, че историята ще оцени днешното предизвикателство на Америка да изкове бъдещата съдба на хората. Тръгваме си, и ще се върнем, с мир и надежда за човечеството.“ – са последните думи на Сернан преди да напусне Луната.

42 години след тези думи, никой не е стъпвал на Луната. Федералните средства за НАСА намаляват, поради недоволството на гражданите, особено след петролната криза през 1973 година, която обръща приоритетите. Така се ограничават мисиите, разработвани от НАСА за следващите няколко години, включително програмата Skylab, програми за совалки, роботи и сателити.

Мечтите за кацане на Марс са забравени и НАСА се фокусира върху разработки на космически совалки. Ракетите Сатурн V спират да се произвеждат и стават музейни експонати. След обезоръжаването през 1972 година на САЩ и СССР, и двете държави забавят програмите си. Страстта, с която Студената война нажежава космическата надпревара, започва да се охлажда и обществената подкрепа се оказва върху изпращането на хора на Марс и в открития космос.

Оттогава, много американски президенти са заявявали желанието си за завръщане на Луната, но в дългогодишни планове. До скоро всички космически програми са ориентирани към орбитални дейности и към международни съвместни проекти като международната орбитална станция, както и мащабни разработки като Кюриосити и Опортюнити. Други събития също изместват вниманието от космоса, като войната с тероризма, която ще коства на данъкоплатците над 5 трилиона долара.

В днешно време се появява ново поколение инфраструктура, като все повече частни компании и независими фондации започват свои разработки на космически програми. По този начин прогреса на космонавтиката е неизбежен, като Луната е само едно от местата за посещение. Подобни мисии демонстрират важността на науката и пътуванията в космоса за по-добро разбиране на това кои сме и откъде идваме, как е създадена нашата планета и как да я пазим./fresh-science.com/