Еверест осакати алпиниста Людмил Янков, Рила го погреба

Той остана завинаги на 34 - млад, обаятелен, смел, раздаващ се, обожаващ планината и обичащ предизвикателствата. Известен е като най-добрия алпинист сред писателите и най-добрият писател сред алпинистите - автор е на разкази, пътеписи и стихове. Рисува, пее и свири на китара. Увлича се по фотографията.

Това е Людмил Янков, наричан от приятели и колеги Людмата. На 17 април т.г. отлетяха 27 години от смъртта му. Той заедно със Стоян Наков пада от 200-метрова скала и загива под връх Камилата край Мальовица в Рила. Преди това Янков губи четири пръста на ръцете при героичен опит да спасят Христо Проданов под Еверест.

Людмил Янков е роден в Перник през август 1953 г., но по-късно се пренася да живее в Кюстендил. По професия е лесоинженер, завършва и международни икономически отношения. От 23-годишна възраст започва да се занимава с алпинизъм, което по-късно му носи множество ордени и отличия. Алпинизмът влече неудържимо младия Людмил и за няколко години покорява поредица сред най-високите върхове по света. Изкачва три седемхилядника в Памир, участва в успешните експедиции на Лхотце и Еверест. Спуска се със ски от Елбрус.

През април 1984 г. по време на българската експедиция на Еверест преодолява в бързо темпо денивелация от 1330 м - от кота 7170 до 8500 м в опит да помогне на приятеля си Христо Проданов. Оцелява без екипировка на 8500 м, но завинаги се сбогува с мечтата си да види покрива на света.

За нещастие след завръщането си в родината се налага ампутация заради измръзване на четири пръста, по два от всяка ръка, но въпреки това смелият алпинист не се отказва от предизвикателствата. Работи в отдел „Архитектура и благоустройство" на общината и в местната планинска спасителна служба.

Над Людмил и над семейството му обаче тегне прокоба. Някои го наричат „проклятието Еверест", което покосява хората, устремили се към покрива на света. Четири години след него от рак умира и съпругата му. Двете му деца остават кръгли сирачета. Отглежда ги баба им. Синът му също се казва Людмил Янков. Той остава сирак на 4 години, а кака му Светлина - на 12. Баща му д-р Стойчо Янков надживява сина си. Издигнат е бронзов паметник на героя, който ромите открадват. Сестрата на алпиниста получава психическо разстройство.

Първият сблъсък със смъртта е по време на експедиция в Памир през 1982 г. Там наша експедиция изкачва три седемхилядника. Христо Проданов, Людмил Янков, Стамен Станимиров, Йордан Зашев и Тодор Григоров щурмуват връх Евгения Коржаневска. Петимата са завлечени от лавина. Проданов забива пикела си здраво в леда и остава над нея. Лавината влачи другите българи 150 метра по зъберите. Дробовете на Стамен Станимиров се пълнят със сняг. Зашев и Григоров са натъртени. Само Проданов е невредим. Най-зле е Людмил Янков. Неговата ръка се откача от рамото.

По същото време огромна снежна маса помита и чешка експедиция. Нашите тръгват да ги спасяват. С киргизи успяват да свалят изпотрошения алпинист на безопасно място. Янков е един от най-активните в операцията въпреки контузията си. Едва след като чехът е в безопасност, Людмил отива при лекар да му намести ръката. Два дни по-късно покорява връх Комунизъм.

Друга паметна героична постъпка е свързана с участието му в „Еверест 84". В многогодишната история за покоряване на осемхилядника няма аналогичен случай на човешка саможертва и героизъм.

Въпреки тежката загуба - след героичната си постъпка губи четири пръста, той не съжалява за опита да спаси Христо Проданов, който тръгва сам към Покрива на света. Той се изкачва нагоре заедно с шерпа Чхованг Ринджи. Двамата са без кислородни апарати, прекарали са нощта в палатка на 8120 метра. 300 метра по-нагоре шерпът се отказва и Проданов остава сам. Решава да продължи. Той е и първият, минал по опасния Западен ръб на Еверест без кислороден апарат. И един сред многото, оставили живота си сред снеговете на снежния връх.

На 21 април той вече е горе. Колегата му Людмил тръгва да го търси нагоре , като се катери с невероятна скорост от 7170 м до кота 8500 м, преодолявайки 1330 метра денивелация на „един дъх". Янков търси следи от Проданов, намира раницата му. Катери Жълтия пояс, но там замръква, слиза малко и нощува на открито на 8300 м.

Четири години по-късно Людмата също загива в планината - на 17 април 1988 пада от 200-метрова скала и загива под връх Камилата в Рила. Малко преди това алпинистът е взел последния си изпит от второто висше по икономика. Качва се на ладата, подарък за участието му в „Еверест 84", и тръгва към Мальовица за тренировъчен лагер на националния отбор по алпинизъм.

Той загива при фатално падане при катерене на връх Камилата (2621 м) в Рила. Рискът е голям, защото скалите са заледени и покрити със сняг. Това прави трудно забиването на още клинове, а качването е на ръба на разума. В един момент Людмил и Стоян Наков, които се движат заедно, политат надолу - съоръженията не издържат под тежестта им. Двамата рухват заедно с въжето и всичко по себе си. От удара тръгва лавина, която затрупва Людмил. Кюстендилците падат от 200 метра, блъскайки се страховито в скалата. Точно под лобното им място е Елениното езеро.

Часове по-късно приятелите им Стамен Станимиров-Стамбата и Пламен Кирилов, които също правели опит да качат Камилата, намират колегите си бездиханни. Височината ме отдалечава от болезнената скука на долината, са едни от последните думи на героя от Еверест.

Предсказва смъртта си

Людмил Янков описва своята смърт в есе. Пише, че ще загине над стаеното езеро. Предчувства, че ще го затрупа лавина, а невнимателна крачка ще причини фаталното падане.

„Дълго летях... Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан... Не ме беше страх...Болеше ме само... Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми. Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време... Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята... На скалните прагове останаха скъпите спомени... Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх. Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина... Оставах гол, сам и далечен..."/Vsekiden.com