Гледката на ракетите, които се спускаха към Тел Авив във вторник вечерта, беше най-ясният възможен знак, че регионалният конфликт, от който толкова много се страхуваше света през последната година, може би най-накрая се е разгорял.

Това е второто иранско въздушно нападение срещу Израел за по-малко от шест месеца, но последният път беше предизвестен с няколко дни; много по-бавните безпилотни самолети и крилати ракети пристигнаха първи, а основната цел беше военна база в слабо населената пустиня Негев.

Този път балистичните ракети пристигнаха първи в края на 12-минутен полет, а целите изглежда включваха гъсто населени градски райони. В местната преса бяха цитирани израелски официални лица, които описваха нападението като иранско обявяване на война.

Въпреки че нямаше жертви, фактът, че целта са били градове, ще бъде от решаващо значение за отговора на Израел. След нападението на Иран през април ответните действия бяха до голяма степен перформативни. Единствената цел, която беше поразена на територията на Иран, беше пункт за противовъздушна отбрана във военна база близо до Исфахан.

След като във вторник вечерта израелските граждани бяха толкова ясно заплашени, може да се очаква Бенямин Нетаняху да отговори по много по-всеобхватен начин. Вариантите вече ще са изготвени и готови за избор от военния кабинет, а списъкът с цели може да се очаква да бъде значителен. Той би могъл да включва ядрените съоръжения на Иран.

Във вторник Белият дом пръв предупреди за предстоящо изстрелване на ирански ракети, вероятно с цел да лиши нападението от елемента на изненада и със слабата надежда да го възпре. След като това не се получи, брифингът на САЩ за журналисти преди изстрелването имаше остатъчната политическа полза да покаже, че Вашингтон поне не е бил изненадан.

При всички опасности, които тази атака представлява за Близкия изток, тя също така заплашва да окаже значително въздействие върху политиката на САЩ пет седмици преди президентските избори, в които Доналд Тръмп се опитва да представи администрацията, ръководена от Джо Байдън и Камала Харис, като нещастна и неспособна да се справи с проблемите на световната сцена.

В продължение на много месеци САЩ не успяваха да постигнат споразумение за заложници срещу мир в Газа, а усилията им с Франция да договорят прекратяване на огъня в Ливан по време на Общото събрание на ООН миналата седмица също се оказаха, меко казано, неуспешни. Отговорът на Израел дойде в петък, скоро след като Нетаняху се обърна към ООН от Ню Йорк, с въздушен удар, при който беше убит лидерът на Хизбула и водещ партньор на Иран в региона, Хасан Насрала. Иранският Корпус на гвардейците на ислямската революция (КГИР) заяви, че ракетната атака от вторник вечерта е била отмъщение за смъртта на Насрала и за убийството в края на юли на политическия лидер на Хамас Исмаил Хания, докато той беше на гости в Техеран.

След избухването на войната в Газа на 7 октомври миналата година официалните представители на Байдън си приписват заслуги за предотвратяване на превръщането на насилието в регионален конфликт. Това твърдение вече няма тежест.

След последното иранско ракетно нападение срещу Израел през април администрацията призова Израел към сдържаност в отговора, като използва лоста на американската помощ за противовъздушна отбрана, за да убеди Нетаняху да „възприеме победата“ и да свали почти всички пристигащи снаряди. Според съобщенията този път САЩ са сигнализирали на Техеран, че в случай на второ иранско нападение няма и не могат да окажат сдържащо влияние.

Призивите за сдържаност в Близкия изток отслабват с всеки изминал ден. Силите на сдържаност в Близкия изток отслабват с всеки изминал ден. От политическа гледна точка администрацията на Байдън не може да се разглежда като връзваща ръцете на Израел в случай на иранско нападение срещу израелски градове. Иранският режим (в частност КСИР) изпитва натиск да покаже на своите регионални пълномощници и съюзници - от Хизбула до хутите в Йемен - че не е слабак, а регионална сила със съществено значение, лидер на „оста на съпротивата“.

Междувременно Нетаняху е по-свободен да действа. След иранските ракети над Тел Авив за Вашингтон е много по-трудно да се опитва да влияе на действията му, а за опонентите на премиера е много по-трудно да призовават за отстраняването му.

Днес Нетаняху също така е значително по-близо до дългогодишната си амбиция: да въвлече САЩ във война срещу Иран, която да унищожи ядрената му програма, която сега е близо до капацитета за производство на оръжие след провала на многостранното споразумение от 2015 г. - JCPOA, което държеше програмата в определени граници.

По последни данни от вторник вечерта иранските ракети са причинили минимални щети, но повдигат въпроса за това, което може да се случи през следващите няколко години: ракети на 12 минути от Израел, носещи ядрени бойни глави.

Унищожителните войни на Израел срещу регионалните му врагове, първо Хамас, а след това и Хизбула, със сигурност ще придадат по-голяма актуалност на аргументите на иранските ястреби, че само ядреното оръжие може да запази сигурността и мощта на страната. На свой ред страхът, че тези аргументи могат да надделеят в Техеран, ще подхрани призивите в Израел за изпреварваща война.

В такива опасни времена регионът исторически е очаквал от Вашингтон да овладее и обърне логиката на ескалацията. Но човекът, който в момента обитава Овалния кабинет, е президент, който през последните месеци беше игнориран до степен на унижение от най-близкия съюзник на САЩ в Близкия изток.

В американския отбранителен сектор отдавна се чуват гласове, които призовават САЩ да действат превантивно срещу иранската ядрена програма. Сега тези гласове ще се увеличат в опит да се повлияе на президента, който обеща да защитава Израел от иранската заплаха.

Администрацията на Байдън по принцип е предпазлива, когато става въпрос за военни начинания в чужбина, и се очаква Харис да следва подобен път, с по-малко сантиментална привързаност към Израел. Но ескалиращото насилие в Близкия изток ще накърни шансовете ѝ да наследи Байдън в Белия дом и ще приближи перспективата за завръщане на най-голямата „ уайлд кард“ - Доналд Тръмп. | БГНЕС

-----------------------------------------------

Джулиан Боргър, „Гардиън“