Проф. Димитър Йончев, военен експерт: Едва сега свърши Студената война между САЩ и Русия

- Проф. Йончев, т. нар. „рестартиране“ на отношенията между САЩ и Русия се определя от мнозина като едно от най-важните събития, белязали изминалата 2009 г. Как и какво ново начало поставиха Вашингтон и Москва?

- Смени се стилът Буш, с което приключи един период на въпросителни. Светът след Студената война не знаеше накъде ще върви и имаше крайни възгледи, някои от които вече ни развеселяват, като например този на Фукуяма за края на историята, че сега изведнъж всички ще прегърнат либералната идея в американския вариант и ще свърши човешката история. Вече всички сме щастливи и крачим дружно. Самият той още на втората година след публикуването на въпросната книга се отказа от тази си идея. Оказа се, че никой не е предвидил разпадането на тези дрехи от кръпки.

Първата световна война направи така с Австро-Унгария и се получиха един куп държавици с претенциите да станат моноетнични, но станаха полиетнични. Но тогава герои като Масарик, като Бенеш успяха да получат това, което искаха. Италия отскубна голямо парче от АвстроУнгария, Франция също се удовлетвори. Тази империя се разпиля, но се получи конструкция като Югославия. Ние в момента, с все още нерешените въпроси с наследството на Югославия решаваме резултатите от Първата световна война. Към финала сме, но не сме приключили.

- Ако още не сме се справили с наследството от Първата световна война, какво да кажем за последиците от Втората?

- Резултатите от Втората световна война почнахме да решаваме, когато държавите под източното влияние на Съветския съюз почнаха да си намират местата. Европа е прочута с това, че държавните граници не съвпадат с етническите, за което огромна заслуга имат големите играчи в Европа. Независимо че, когато питаш някой англичанин като Чърчил какво правят тия на Балканите, отговорът е - ами, те са некултурни, защото непрекъснато се бият. Но ако ние бяхме разделили Шотландия или Ирландия, тогава щяхме да ги видим и тях.

Тези две войни приключиха с ерата на Буш и възникна един много интересен въпрос. Благодарение на Римския клуб се очертаха едни прогнози за бъдещето на планетата, според които след 25-30 години САЩ няма да са световен лидер, ще има излезли от втория ешелон много могъщи държави - Аржентина, Бразилия, Индия. Китай вече излиза в първи ешелон. Тези големи играчи няма да позволят на нито една европейска държава със славно минало да бъде на тяхното равнище.

- Не е ли това идеята за създаването на ЕС - да превърне отделните европейски държави в един силен играч?

- Европа изведнъж натисна педала на интеграцията - да се получи един общ пазар, който след 20-25 години да е толкова хомогенен, че да играе като единен икономически участник в световната игра, която ще бъде жестока.

Европа много бързо дръпна по тази писта. Хората в САЩ, които се занимаваха с тези въпроси, в началото на 90-те години написаха един документ и го изпратиха до Сената, в който настояваха да се преразгледа участието на Америка в НАТО. Защото в Алианса се получи образно казано следната ситуация: двама се дуелират на една поляна, по едно време единият казва на другия: „Извинявай, аз имам малко работа, ти продължавай сам“, другият остава и се чуди накъде да насочи оръжието си и първата реакция беше да го прибере в кобура, защото вече няма нужда от него.

- Т.е. с изчезването на Съветския съюз изчезна и врагът?

- На този фон обаче изведнъж се видя, че Европа много бърза, почват се процеси, които никой не е очаквал, разпадат се граници - двете световни войни се довършват пред очите ни и се оказа, че ако САЩ не участват в играта, светът ще ги задмине в този участък. И Америка продължи да плаща огромна цена, за да продължи да съществува НАТО и тя да задържи позицията си в Европа.

- Все пак не веднъж публично се изказа становището, че НАТО в сегашния си вариант е изчерпан и има нужда от преформулиране на концепцията си. Как виждате бъдещето на Алианса?

- НАТО се изправи пред много големи предизвикателства - да действа извън рамките на своята юрисдикция, извън условията на чл. 5 от Вашингтонския договор и сега, ако в рамките на година не се оправи с Афганистан, т.е. ако не се даде на света един образ на постигнат положителен резултат, няма да е добре. Последните дни забелязвам как говорителят на американския президент, външният министър на Германия подмята, че няма да е лошо да се започне да се работи с умерените талибани. Образът на успеха започва да се гради, защото няма накъде.

- Това обаче е един изкуствен, илюзорен образ.

- Как иначе да се гради един образ? Ако това не се направи, излиза, че нашият дуелиращ се наистина трябва да прибере оръжието си в кобура. От срещата на върха на НАТО в Рига преди 3 години, след това в Букурещ, Баден-Баден и Страсбург непрекъснато се повтаря: „Дайте да дадем за Афганистан“, защото там е историческото изпитание. Всъщност, НАТО е това, което дойде от победителите от Втората световна война, които се обединиха в демократичното русло срещу Русия. И понеже въпросът се изчерпа, сега се преплетоха много геополитически интереси. От една страна, нуждата на САЩ да присъстват в Европа. Те си и присъстват достатъчно стабилно - никога не е било те да се настанят между Балтика и Средния изток. В геополитически план това е уникално събитие. И това го направи най-смешният президент, без пушка да пукне. Ставаше въпрос за огромни исторически процеси, които дори нямаха личностен характер, защото даже той може да ги направи. Въпросът беше при тази ситуация как ще се разпределят силите в света. Когато през 1973 г. Хенри Кисинджър превърна света в триъгълен, вкарвайки и Китай, тогава между Пекин и Москва започна една ревност. В Москва треперят за какво говори Никсън в Пекин. После той отива в Москва и треперят в Пекин. Светът започна да става това, което после позволи да се получи Хелзинки, влезе кошницата с човешките права. Изобщо светът започна да става многоцентричен и продължава да върви в тази посока.

- ЕС може ли да бъде един от центровете в този многоцентричен модел на света?

- В момента се случва нещо много интересно. ЕС има един недостатък, който - без да искам да бъда лош пророк - може да му изиграе лоша шега. ЕС въобще няма идеята и не иска да мисли да върви към изграждане на европейска идентичност. Води се от идеята националната идентичност да си остане на всяка цена, да се вземат съвместни решения. Но без европейска идентичност ЕС се изключва от геополитическата игра. Защото в геополитически план трябва да взимаш монолитни решения. Представете си само за миг САЩ, в които 51 щата си взимат решения за себе си. Това е смешно.

- Процесът на изграждане на една идентичност е изключително дълъг и за протичането му са необходими определени фактори, които едва ли са налични в случая с ЕС.

- Не става въпрос тя да се получи в обозримо бъдеще, а да се мисли пътуваме ли нататък. Такава мисъл няма въобще. И става така, че по всички въпроси - бомбардировките в Сърбия, независимостта на Косово, конфликтът Грузия-Осетия, газовата криза, ракетните системи, войната в Ирак - всеки „щат“ решава сам. Междувременно големите играчи вече са тук и си решават проблемите. Руснаците и американците вече си решават проблемите в задния двор на Европа. Те могат да действат от свое име на такова равнище. Европа иска да действа на такова равнище, но няма свое име.

- Ако изберем пътя на подобно политическо „окрупняване“ на Европа, не трябва ли паралелно да се извършва редуциране на националните политически системи?

- Те би трябвало да увяхват. Ако вземем пак за пример американския модел, който е исторически уникален, виждаме, че има две равнища - федерално и щатско. Когато влизаш в щатското пространство, спазваш определени правила, няколко прости ценности - долара, Бога, семейството, Америка. Когато приключи работният ти ден, отиваш в Чайна Таун, Малката Русия и т.н. и се отпускаш в своя кръг. Но излезеш ли от този ограничен периметър, се държиш като гражданин на САЩ. А при нас, живееш ли си в Столипиново като ром, излизаш навън с абсолютно същите претенции и не си гражданин.

Европа не мисли по този въпрос. Какво всъщност е Европа? От самото си начало тя е общ пазар. Целта е това пространство максимално да се хомогенизира, така че да изчезне вътрешното икономическо триене. Тогава ефективността ни навън става много голяма. Стремим се към европейска конкурентност в един бъдещ свят. В този план напредваме - Шенгенско пространство, единна европейска валута, фондовете, които направо прескачат правителствата. Но Европа няма тази лекота, има тромава процедура и изостава в геополитическата игра. В този смисъл се обяснява защо Русия и САЩ, които винаги са имали един кондоминиум, особено по време на ядрената война, си установиха червения телефон, поддържат си контактите и много пъти през главата на европейците са решавали различни въпроси. Има една фантастична седмица в края на октомври 1956 г. Руснаците са в Будапеща, разстрелват контрареволюцията, всичко е в кръв. През това време в ООН се обсъжда въпросът за това, че подстрекавани от Англия и Франция, израелците са нападнали Суец. Съветският съюз заедно със САЩ гласуват декларация против Франция и Великобритания. В същия момент, в който съветските танкове са в Будапеща...

- Щом Москва и Вашингтон толкова добре си се разбират, какво „рестартираха“?

- Напоследък, благодарение на стила на Буш, който по-скоро е военнопромишлен, петролен, твърд, черно-бял, САЩ отидоха много далеч в отнемане на територия и руснаците се усетиха притиснати в ъгъла. В момента, в който се смени Буш - защото и обществото не издържа вече на това напрежение - те отново взеха всичко и го сложиха на масата за преговори. Новият стил е отворена врата. Мисля си, че тяхното разбирателство е много по-добро, отколкото между САЩ и Китай, което си пролича в Копенхаген. САЩ въобще не бяха готови да харчат пари за тази работа, хвърлиха всичко върху китайците, поискаха от тях невъзможното и се оказа, че светът не може да тръгне по този път, защото Америка няма такава готовност.

Обама не е в състояние да променя кой знае какво, неговият марж не е толкова голям. Не може да се запретнеш и като един същи бат Бойко да променяш Съединените щати. Ако много почнеш да прекаляваш, чисто стохастично, без да има комплот срещу теб, така се натрупват несъгласията, невъзможността да продължиш, че в един момент спираш. Който следи политиката на Обама, вижда, че той не е излязъл кой знае колко от възможните решения. Някои даже ги възприе директно. Голямата промяна е свързана със стила му. Не говоря за това, че между САЩ и Русия се е получило нещо ново. Отношенията се нормализираха. Приключи ерата на Буш.

- Значи двамата големи играчи си стиснаха ръцете, седнаха и започнаха да си предоговарят позициите?

- Да, сделката тече в момента с взаимното уважение, което по-рано беше факт. Сега свърши Студената война в отношенията между САЩ и Русия.

- В същото време продължават да си правят дребни мръсни номера зад гърба. На всеки ход на единия играч по политическата шахматна дъска, другият се стреми да отговори равносилно.

- Това никога няма да си отиде. След като Буш слезе от власт, ред беше на руснаците и те направиха активния ход. Получиха партньорски отговор и се установиха отношенията. Руснаците отдавна не са били толкова спокойни по отношения на партньорството си със САЩ. Разбира се, в рамките на възможното. По време на предишния режим, особено през втория мандат на Буш, това партньорство беше поставено под въпрос главно заради стила. Но и тогава руснаците партнираха в Афганистан. Те искаха да покажат, че голямото напредване на Буш, особена ракетните системи, които искаше да разположи там, правят невъзможна търговията. Когато Буш дойде миналата година на срещата на върха на НАТО в Букурещ, той беше готов с мисълта, че Украйна и Грузия са поканени в Алианса. Оказа се изненадан. Но това беше свързано с много дипломатически совалки. Когато се смени властта, те преразгледаха всичко без много приказки. Това прилича на голяма политика.

В тази връзка се сещам за Дън Сяопин, който беше 92-годишен, когато върнаха Хонконг на Китай. Тогава някои журналисти го питаха дали сега ще правят Хонконг комунистически. А той отговори, че първо ще видят 50 години как вървят нещата и после ще вземат решение. Това прилича на политика. Не е мислене в мандати. В една истинска политика забравяш кой си, ти си глас на някаква тенденция. Живеем в един свят, който е много постохастичен по отношение на конкретните решения, отколкото предишните светове. В същото време геополитическите тенденции остават предвидими. Мисля си, че ако трябва да поздравим с нещо изминалата година, това е нормализирането на тоналността и известен напредък в дипломатически план.