Ослепената с киселина Боряна: Осъдена съм до живот, а той на осем години

Колко зъл човек трябва да бъдеш, за да залееш някого с киселина? Малко е доживотна присъда за такова престъпление! Това казва 27-годишната пловдивчанка Боряна Костадинова, която на 23 юни 2005 г. бе залята със сярна киселина от бившия си приятел Стилиян Петров - Малкия Хофман. Като чух, че още две момичета са пострадали при подобен инцидент, сякаш наново ме заляха и мен, споделя младата жена. Цял ден обяснявала на колегите си какъв е ужасът, когато усетиш изгарящата болка от разяждащата плътта ти течност.

Боряна искрено съчувства на двете студентки от Благоевград Христина К. и Мария Коемджиева, които бяха залети със сода каустик миналата сутрин на връщане от дискотека. Според версията на полицията отхвърлено гадже на Христина е инициатор на гнусното престъпление. Момичето завършва право в Югозападния университет и е подгласничка на Мис ЮЗУ „Неофит Рилски“ заради перфектната си външност. В момента е в болница в София и има опасност да изгуби зрението си.

Близо четири години след покушението Боряна изгуби едното си око напълно, зрението и на второто не е напълно възстановено. Претърпя 8 пластични операции на дълбоко обгореното си лице, шия, рамене. Боряна разказва как живее сега и дали се свиква с болката.

След моя случай заливането с киселина сякаш стана мода. Толкова момичета вече пострадаха, казва Боряна Костадинова. Сигурна съм, че и залятата Христина е подавала жалби в полицията, както и аз навремето. Всеки път полицаят ми казваше: Спокойно, моето момиче. Какво спокойствие? Докато накрая се случи найстрашното. Никой няма застрахован, че това няма да му се случи на него, след като има толкова лоши хора, които искат да причиняват болка. Всеки път, когато чуя за ново нападение, преживявам отново онази нощ. Няма по-страшно нещо от болката, която те разяжда целия и отвътре, и отвън. Това не е да ти счупят крак или да ти ударят шамар, или да пострадаш тежко при катастрофа. Това е нещо ужасно, което те съсипва изцяло - и психически, и финансово, и всякак. Тъкмо се опиташ да се възстановиш, да си стъпиш на краката, и страхът, че това може пак да се случи, отново те събаря, а болката те прави на кайма.

В България хората гледат обезобразени хора като мен или със съжаление, или с отвращение. Подиграват ти се. С това не се свиква. В Германия не е така. Там и по улиците се разхождат сакати, с инвалидни колички, всички ги възприемат като нормални хора и се радват на живота.

Този случай ме направи нов човек. Дори не мога да си спомня как съм живяла преди. Ходя с превръзка или с тъмни очила. Не съм така тактична и компромисна както по-рано. Доволна съм, че си намерих работа и имам доходи. Не искам да имам нищо общо с държавата, след като служителка от социалните служби сама дойде в дома ми, накара ме да събера една купчина документи, за която дадох доста пари, 1 г. ме проучваха, за да ми отпуснат 30 лева месечна помощ. Накрая се оказа, че заради спряна преди време фирма трябва да връщам парите за 3 месеца и заради тях ми спряха детските.

Единственото, което ме връща към живота, е дъщеричката ми Ивон. Концентрирала съм се върху нея, но не знам как се справят онези съвсем млади момичета, които изпадат в моята ситуация. Да, моят нападател е осъден на 8 г. и половина, но той ще излезе от затвора и може пак да направи подобна простотия. Какво наказание заслужават такива хора ли? Ами залей го и ти с киселина и го пусни да живее сред хората, за да види какво е.“