Кой на кого е Запад?

България не бива да използва евроинтеграцията като лост за решаване на двустранни проблеми със Сърбия и Македония. А и не е уместно да се прави на ходатайстващ покровител, твърди Александър Андреев в коментара си за Дойче веле. "Егати държавата, след като аз съм й вицепремиер!", беше казал един незапомнен с почти нищо друго български политик. Със сходна самоирония македонците въздишат: "Каква страна сме, след като Западът ни е Албания!". На България обаче Западът й са Македония и Сърбия - това е географски факт, който според мен трябва да служи не за евтини закачки със съседите, а за сериозно политическо усилие.

Да не беше само обичайният предмодерен ропот...

Правителството на Бойко Борисов напоследък подава сигнали, че се готви за такова усилие: Борисов беше в Белград, а наесен ще ходи в Скопие, външният министър Николай Младенов идната седмица ще пътува до македонската столица, работи се по българо-македонски договор, обсъждат се инфраструктурни проекти. Дотук всичко звучи прекрасно и дори много европейски. Да не беше само обичайният предмодерен ропот на тема история, език и малцинства, който веднага се надигна в българското публично пространство. И да беше българското правителство малко по-деликатно в иначе щедрите си предложения за подкрепа по пътя на двете съседки към ЕС.

Само допреди двайсетина години българите наистина гледаха с възхищение към Сърбия и Македония като към "западни" страни. Да, констелацията се промени, на запад от България избухнаха никому ненужни войни, а София и Букурещ в крайна сметка хванаха бързия влак на евроразширяването. И днес с пословичната за региона политическа късопаметност България покровителствено предлага ходатайство на еврокандидатките Сърбия и Македония, без да се запита дали двете страни изобщо го искат. А различните лобита пък - с пословичната за региона историческа дългопаметност - добавят към тази политическа непохватност и барута на споровете за отдавнашни конфликти и граници, за език и малцинства.

Отровни намеци

Истински европейско ще бъде онова правителство в София, което предложи на партньорите си в Скопие и Белград постоянни двустранни консултации по всички открити въпроси, без да ги обвързва по какъвто и да било начин с бъдещото еврочленство на Македония и Сърбия. Защото, дума няма, за малцинствата, за езика на омразата, за общите исторически събития и днешното им интерпретиране трябва да се говори и да се търси консенсус. Но дори намекът, че евроинтеграцията на двете съседки може да се използва като лост при обсъждането на тези свръхделикатни теми, навярно ще отрови отношенията за десетилетия напред. Да не говорим, че поради натрупаната историческа подозрителност и поради ниското си самочувствие всички страни в региона предпочитат да гледат през няколко граници към Лондон, Париж и Берлин, без да се интересуват с какво може да им помогне съседът. Или пък те на него.

Действителността, уви, е такава. Тъй че София навярно би могла наистина да окаже подкрепа на Белград и Скопие в предприсъединителния период, но тази подкрепа, първо, би била не толкова ходатайство, колкото ноу-хау. И второ - да не се натрапва, а да чака поискване. И в никакъв случай да не се развява като победоносен байрак.