Когато държавата закъса, нейните управници търсят пари там, където ги има, а не там, където няма

Министърът на финансите започва да ми става все по-интересен. Седнал на топа на устата, в една България, която явно не познава, той не оставя никой безразличен. Негова първа заслуга е, че преди да раздвижи икономиката, той раздвижи политическия микрокосмос. Всяка негова инициатива повдига такава медийна пушилка, каквато само доменните пещи на Кремиковци правеха в часовете на социалистическия възход. Личността на Дянков се откроява ясно в съпоставянето - с Кристалина Георгиева. Бивши колеги, израсли в една и съща институция, те коренно се различават. Международната чиновничка успява да говори, без да казва нищо, докато той говори неща, които изобщо не са за казване.

Въпреки медийния интерес, който буди, Симеон Дянков е самотен човек. Какво точно е правил в Световната банка, не е много ясно. Дали е бил финансист, икономист или докладчик за Източна Европа в настоящото положение е без значение. Със сигурност се знае, че с политика никога не се е занимавал. Според някои наблюдатели министерският пост в България е нещо като дипломна работа в полза на професионалното му CV. Няма съмнение, че в близко бъдеще един отявлен противник на дефицита ще бъде котиран на международния трудов пазар много по-високо от един гръцки банкер. Ако това е вярно, желязната му упоритост за попълване на дупките в бюджета става по-разбираема. Най-големият проблем на българския Брат Пит е, че не е убедителен. Той сигурно пресмята добре, но за пред хората това не е достатъчно. Гласът му е писклив, тонът - авторитетен, понякога надменен.

Протестите на потърпевшите от кризата изглежда засягат някой друг, но не и него. Дянков никога не плаши с оставка. Изглежда самонадеян, като подпрян от някоя Велика сила или като знаещ някакви толкова важни неща, че е станал несменяем. Една от публичните му изяви стана причина да се разклати държавата. Президентът му издърпа ушите за това, което беше казал, или поточно, което не беше казал. Олелията около порицанието за известно време отклони вниманието на хората от дупките по пътищата, от неизплатените заплати и болезнените антикризисни мерки.

България отново се разцепи на две. Членовете на управляващото мнозинство откриха, че „правата на човека“ (Дянков) са погазени, и заплашиха с отстраняване президента на страната. Те в същност бяха подразбрали, че Първанов се готви да остане още дълго на власт, и чрез Дянков се опитаха да му попречат. Настрана от бурята, която повдигна, финансовият министър разбра, че познанията му по български са ограничени и шегите, които звучат добре на американски, могат само да му навредят.

Световната банка, в която е израснал, е една отлично смазана машина. Нейните чиновници общуват предимно писмено. Те не участват в телевизионни зрелища, а пресата ги счита за скучни и безинтересни. По същество Световната банка проповядва пазарна икономика за всички, но изключва себе си от законите за конкуренция. В нейните редици няма затягане на коланите. Там асансьорите не падат. Токът не спира. Климатиците поддържат постоянна 20-градусова целогодишна температура. Симеон Дянков е бил една бурма, да не кажем бурмичка, в тази световна институция. Доколко впрочем тя е „световна“, е също много спорно понятие. Появата му на политическата сцена в София стана толкова внезапно, колкото и неочаквано.

Изведнъж „бурмата“ бе произведена в „машинист“ на машина, която не е смазвана от десетилетия. Пробойните растат, течовете не спират, а приходите намаляват. Забил нос в учебниците по икономика, Симеон Дянков вади всеки ден оздравителни рецепти, които никой не приема. Много е вероятно нощно време българо-американецът да се събужда с въпроса какво прави в страна, разполагаща със 7 милиона неформални министри на финансиите. За да излезе от патовото положение, той има само един изход. Неговите антикризисни мерки могат да минат, при положение че вложи в тях забравената от всички досегашни управляващи социална справедливост. С моя 40годишен опит на активен участник в напреднала пазарна икономика мога да му дам една препоръка. „Когато държавата закъса, нейните управници търсят пари там, където ги има, а не там, където няма.“

За да ги открие, министърът на финансиите трябва да си смени диоптрите с далекобойни очила. В последно време те са на мода във всички богати западни страни. Сложиха ги финансовите министри на Меркел, Саркози и Обама. С тях те подгониха сметките на офшорни пиавици, скрили се от погледа на данъчните власти в разни кокосови „райски кътчета“. Българската икономика разполага с известен брой офшорни инвеститори. Тези неизползвани финансови резерви от само себе си са предизвикателство за Дянков и неговите хора. Перспективите за общополезен труд от страна на Министерството на финансиите в настоящата криза не са за подценяване. Като начало, въоръжен с нови далекобойни очила, министър Дянков е способен да зърне например собствениците на най-гледаните български телевизии.

Лапачи на милиони от изсмукване на реклами, те си клатят краката под палмите на Бермудските острови, без да плащат данъци. От друга страна, рекламният пазар не е разтегателен. Кризата го свива все повече и повече. Шетнята на един привилигирован медииен слон в него, и то по време на криза, е меко казано неоправдано. В случая интересите на държавата и на изнемогващите български издатели съвпадат напълно. Въвеждането на общи правила и повече ред в рекламния пазар, равновесие между електронни и печатни медии е работа на всеки уважаван министър на финансиите.

Симеон Дянков ще спечели много, ако остави пенсионерите, които пестят за кофичка кисело мляко, на мира. С нови очила и интернет регистър на офшорни фирми и сметки се прави лесно и много бързо. Преди изборите Бойко Борисов обеща справедливост. Пред Дянков се отваря възможност да потвърди думите на премиера с дела. Ако го направи, номинацията му за мъж на годината е сигурна. За едно министерско CV всяка проява на обществена признателност е много по-важна от преждевременно прекъснат мандат.

Париж, 12 април 2010 година, Божидар Чеков