47-г. Р. Стоименова: Социалните ми взеха децата, защото сме бедни и мизерствахме

В началото на декември 2011 г. в своя публикация в. “Струма” описа живота на две деца - Росен и Виктория Миленови, които две години живееха край благоевградския кв. “Струмско” в къща без покрив, без ток и вода. До драмата се стигнало, след като бащата Асен, бивш майстор-гатерист и строител, се разболял и останал без работа. Семейството няма адресна регистрация в Благоевград и не получава социални помощи. През лятото се изхранват с произведеното в зеленчуковата градина и с помощта на съседите си. След публикацията децата бяха настанени в Дом да деца, лишени от родителски грижи в Благоевград. В първите дни на новата година разговаряме с майката Руска Стоименова.

- Руске, как се чувстваш?

- Огорчена и изтощена от мъка, децата ми се разкъсват между нас и институциите. Агенция за закрила на детето и Социални грижи ги настаниха в Дома за сираци и лишиха мен и баща им Асен от правото да бъдем с тях всеки ден. Сега ги виждаме рядко, само в събота и неделя, на Нова година дори не си бяха у дома. При нас проблемът е битов, а не при възпитанието на децата. Да, не отричам, че живеем без ток и вода, но това може да се разреши. Вместо Социални грижи да ни помогнат, ни отнеха децата. Аз и баща им Асен като родители нямаме никакви провинения. Не сме ги били, не сме ги тормозили. Напротив, бяхме набавили всичко, което им е необходимо за училище, децата ходеха редовно, без да прекъсват обучението си. А сега какво, домът ни е пуст. Нали напоследък все това се говори - децата да се изведат от институциите и да живеят в домашни условия. А при нас какво се случи - взеха ни ги, защото така е най-лесно.

- Но децата ти са на сигурно място, под непрекъснато наблюдение на педагог. Теб лично какво те притеснява?

- Не упреквам директорката на Дома за сираци или възпитателите, просто страдам за децата си. Може да сме бедни, но и ние имаме души. С мъжа ми Асен се поболяхме от мъка, защото не сядаме заедно на трапезата. Той денонощно плаче за тях. Преди живеехме мизерно, но бяхме заедно. Ние сме едно семейство. Знаеш ли какво е да отвориш входната врата и вътре никой да не те очаква?! И то защо - защото си беден. При живи родители децата ни останаха без нас.

Това ли е помощта на държавата, питам се защо трябва да ми казват аз в кой град да живея? Да, родена съм в Кюстендил, но така се стече животът ми, че се разделих с първия съпруг и избягах, сега не искам отново да се завръщам там. Дълги години в Кюстендил работих в завод “Марек”, не съм мързелива, както се опитват да ме упрекват. В тези времена е трудно човек да намери постоянна работа. Сега живея мизерно, но съм сигурна в човека до мен. Той ме разбира и подкрепя.

Знаеш ли кое ме потресе най-много - студеното отношение на държавните чиновници. Изпълняват закона. Но има и неписани закони, това е човещината, топлото посрещане и разбиране. А служителите в Социални грижи гледат на нас като на досадници...

- Ти как смяташ да се разреши проблемът?

- Квартира не можем да наемем, защото няма как да погасяваме наема. Но ако някой човек с възможности може, нека да ни помогне да поставим дограма и обзаведем съседната стая за децата, да прекараме ток и вода. Има поставени тръби на водопроводна мрежа, както и жици за електрически ток. Разчитаме на добротата на хората, няма къде да ходим. Искам да си върнем децата обратно у дома. Децата ни досега живееха при нас толкова години при такива мизерни условия, но пораснаха здрави и възпитани, защото ги обгрижвахме с обич и внимание. Къде бяха тогава Социални грижи? Нали децата ни живееха пак в тази държава с такива закони? Защо никой не се поинтересува толкова време, а сега, когато бе публикувана статията?

Дали най-важното в този живот е лъскавият телефон, скъпите дрехи и удобства, или обичта и топлината, с която те даряват близките ти хора? На този въпрос отговорът е еднозначен...

ПРОЧЕТИ СТАТИЯТА